четвъртък, 30 декември 2021 г.

КНИГА ЗА ДОБРИЧ И ДОБРИЧКО

ЗА РЪКОПИСА И ИЗДАНИЕТО

 

В края на последното тримесечие на 2021 г. издателство gabriell-e-lit осъществи като електронна книга сборникът „Документи за Добрич и Добричко, съхранявани във фондовете на Държавен архив-Русе“ със съставители Тодор Билчев и Цветомира Димитрова и рецензент ас. Камелия Койчева от Шуменския Университет „Епископ Константин Преславски“. По този начин навлязохме в една нова за нас територия – краеведската литература. Изданието е спонсорирано от Община град Добрич. Печатното издание ще зарадва читателите ни в празничните дни между Коледа и Нова година.

Книгата съдържа 83 документни приложения, сред които снимки, статии от вестници, плакати и програми от културния живот, свързан с Русе и Добрич, лични писма и пощенски картички, кореспонденция с институции, вкл. с ДА-Русе и др.

Композиционно, съдържанието е разделено в пет основни части.

Първата част е озаглавена „Обществено-политически живот“, която включва две подзаглавия – „Общественици и обществени организации“ и „Поборници, опълченци, участници във войни и бунтове“. Лично мен ме впечатлиха спомените на Стоян Василев от с. Шабла, свързани с Дуранкулашките селски бунтове от 1900 г., както документите, свързани с живота и съдбата на немските преселници в с. Али анифе, Добричко и сведения за интернирането им от румънците след завземането на Добруджа. 1 ян. 1927 г. – 29 март 1943 г. – исторически факт, който не познавах.

Втората част е озаглавена „Просвета и култура“ и бих я нарекла сърцевина на изследователските находки, а може би и на изследователските търсения. Тук намираме документи за най-старото средно светско училище в България, наред с известната Априловска гимназия в Габрово, а именно Русенската първа мъжка гимназия. В нейната „Юбилейна книга на Русенската народна мъжка гимназия „Княз Борис” – Русе, 1935 г. търсим името на най-добруджанския български писател, Йордан Йовков, за когото знаем, че е бил за кратко ученик в това престижно училище. Но търсенията на съставителите не се оказват ползотворни в тази насока. Затова пък, натъкват се на друг факт, свързан с Йовков, с който ще запознаем нашите читатели по-късно в изложението.

От този раздел на книгата ще научим и за извънучилищните дейности, свързани с междуучилищен обмен, почивно дело и др.

Много интригуващ е разделът „Култура“, в който се запознаваме с биографиите и дейността на интересни личности с добруджански корен, оставили ярка следа в националната и регионална културна история и традиции в областта на музиката, поезията и литературата, изобразителното изкуство, а също във физкултурата, спорта и туризма. Много интригуващ е разделът „Култура“, в който се запознаваме с биографиите и дейността на интересни личности с добруджански корен, оставили ярка следа в националната и регионална културна история и традиции в областта на музиката, поезията и литературата, изобразителното изкуство, а също във физкултурата, спорта и туризма. Правят впечатления имена на хора, свързани чрез творческата и житейската си съдба с Добрич и Русе, като музикантите Йордан Иванов, Борислав Михайлов, Стефан Вачев, Георги Вачев, прима балерината на Русенската държавна опера Надежда Руменин, актьорът Константин Димитров, поетите Стоян Коев, Веса Караджова, Мила Доротеева, Панайот Чивиков, художникът Васил Букуров и др.

Третият основен раздел в книгата е „Промишленост и горско стопанство, където тежестта пада върху лечебното и ветеринарно дело.

В четвъртата част, озаглавена „Духовен живот“ е разгледана дейността на църковната институция. Като въведение е направена кратка ретроспекция на новата българска църковна история, а именно след събитията от 1864 г. Тук изпъква името на митрополит Симеон Варненски и Преславски, като е разгледана в детайли негова биография и приносът му към духовността, както и връзките му с Добрич и Добричко, следи от които намираме във фондовете на Държавен архив – Русе.

В последната, пета част, са събрани всички намерени от изследователите-съставители на книгата документи, които не могат да се класифицират в другите четири категории и е озаглавена „Други“. Там ще намерим отглас от събития, свързани с честването на 1300 г. от създаването на българската държава и мемориалния комплекс, в който изпъква най-големият в страната паметник на хай Аспарух.

Наред с това, присъстват и документи, свързани с дунавския речен флот и някои семейни спомени, които стават достояние на обществото след попадането им в Държавния архив – Русе.

 

АКЦЕНТЪТ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НИ

 

В един толкова разнообразен като съдържание труд е може би трудно да се акцентира върху конкретен проблем или събитие и всеки обективен поглед би бил затруднен в това отношение.

Но погледът ми на филолог и дългогодишен преподавател по български език и литература не е обективен и безпристрастен. За мен сърцето на този документален труд с множество достойнства тупти с ритъма на пеещите каруци на Сали Яшар. Беглата следа, или по-скоро липсата й (тъй като, както става ясно от текста, във фондовете на ДА-Русе не са открити писмени данни от присъствието на ученика Йордан Йовков в Русенската мъжка гимназия) прави това малко зрънце история толкова ценно.

Но нека дадем думата на съставителите Тодор Билчев и Цветомира Димитрова и да надникнем в текста на нашето издание.

* * *

Тук трябваше да присъства името на най-добруджанския български ученик, това на писателя Йордан Йовков, който също през този период за кратко преминава през тази гимназия, но, за съжаление, документи за това не можахме да открием. Открихме само нещо, което косвено касае писателя и затова не пропускаме да го включим тук в нашата книга. Това са пис-мата от ИМ – Добрич до нашия фондообразувател Димитър Роев за издирване родовите му корени, които водят до близкото му родство с известния с пеещите каруци Йовков герой Сали Яшар и неговото село Али Анифе, за което по-горе вече разказахме. А сега, ето и писмата:

„Баща ми е бил чичо на Сали Ашар – живеели в Шумен. Изработвали пеещите каруци.“ – само това е записал Д. Роев на гърба на едно от писмата, изпратени до него от Добрич. А самото писмо гласи:

„Уважаеми господин Роев,

Извиняваме се, че закъсняваме с отговора на Вашето писмо, но Литературен музей „Йордан Йовков“ няколко месеца нямаше уредник. Пише ви човекът, който току-що бе назначен на упоменатата длъжност.

Сведенията, с които разполагаме са извадени от книгата на Димо Минев „Йордан Йовков. Спомени и документи.“, Варна, 1969 г. Ще Ви цитирам спомените на Коста Йовков (най-малък брат на писателя) и Ловчо Стоянов (учител, приятел на Йовков).

 

Коста Йовков

 

„В село Харман (дн. с. Кардам) имаше добър майстор на каруци, но не се казваше Сали Яшар. Селото Али Анифе в Добричка околия е далеч от Чифуткьой (дн. Йовково). В нашето село имаше един татарин Джапар. В Добруджа считат най-хубави каруци, които дрънкат…“.

Ловчо Стоянов

 „Селото Али Анифе се намира от лявата страна на шосето Добрич – Езибей – Армутлии (дн. път Добрич – Крушари). Казва се Али Анифе Калфа, за разлика от Дурут Калфа. Йовков е знаел името на селото като любимо и приятно за изговаряне име. Самото село е малко. Али е име на турчин, а Анифе е име на туркиня.

Сали Яшар е турско двойно име. Йовков е живял в Чифуткьой между татари и турци; живял е и в Саръджа (дн. Росица), където през него време по-голяма част от населението се състоеше от турци. Той е наблюдавал и млади и стари турци и кадъни. Избрал е за своите герои имена, които са по-благозвучни и приятни за него: Сали Яшар, Джапар, Шакире.“…

 

 

 

ДА – Русе, Ф. 1400,оп. 2, а.е.29, л.1, 2, 2-гр. – Писма от литературен музей „Йордан Йовков“ – Добрич до Д. Роев за изясняване на родовите му корени – 1993 г.

 

Последват призивни думи към Роев от уредничката Кремена Митева за съдействие по изнамирането на роднините на Д. Роев, които не касаят Йовков и затова пропускаме.

Но няма да пропуснем, че на гърба на едно от двете писма някой, вероятно Д. Роев е изписал: „Прототипът на Сали Яшар“. А под писмото стои датата 27.04.1993 г. – Добрич

Това е малкото Йовково зрънце в Държавен архив – Русе. Но нека не забравяме, че обширните добруджански житни поля винаги са покълвали от множество малки зрънца.

 

КОЙ Е ДИМИТЪР РОЕВ

 

За да представим на читателите на списанието един малко по-пълен портрет на източника, от който черпим информация за прототипа на един от най-запомнящите се и любими герои в българската литературна класика, а именно – майсторът на пеещите каруци Сали Яшар, помолихме Тодор Билчев, за повече информация. След няколко дни получихме резюмето на неговото проучване.

РОЕВ, ДИМИТЪР СИМЕОНОВ (1916-1999)

Роден на 18 февр. 1916 г. в с. Златарица, Великотърновско; учи във Военноморското училище във Варна (1933-1936); стажант-капитан в Параходство „Българско речно плаване“ – Русе (1936), началник на пристанище Тутракан, представител на Стопанско обединение „Воден транспорт“ в Корабостроителен завод „Иван Димитров“ – Русе; лектор-преподавател в Техникум по корабостроене – Русе (1970-1975); един от създателите на литературен кръжок „Н. Й. Вапцаров“ в Русе; автор на над 1000 сатирични стихотворения и епиграми; награден с орден „Кирил и Методий“ - III степен (1975); умира в Русе 21.04.1999 г.

Автобиография на Димитър Роев (1976); преписки с Централен военен архив – Велико Търново, за издаване удостоверение за участие във Втората световна война (1984), с Военноморски музей – Варна за участие в срещи-конференции на ветерани (1984-1986); биографични бележки от Дора Янева (б. д.); списък с отличията на Д. Роев (б. д.). Нареждане за ремонт на моторен кораб „Клисура“ протокол, инструкционна карта, акт за строително-ремонтни работи (1971-1972).

Поеми и хумористични произведения на Д. Роев (1963-2001); преписки с редакции на вестници с приложени епиграми и сатирични стихотворения от Д. Роев (1954-1987); преписки с Христо Радевски, Радой Ралин, Иван Коларов и др. с приложени стихотворения (1963-1986).

Групови снимки на Д. Роев с различни лица (1940-1976).

Aвтобиография (1976); свидетелство за раждане (1916); свидетелство за завършен шести клас (1933); скици на кораби и машини, планове и схеми изработени от Роев (1937); лични дневници като студент (1937-1938); служебен международен паспорт, спестовна книжка, свидетелства и удостоверения за трудов стаж (1939-1953); входни карти и легитимация (1953, 1955); грамоти (1965-1988); скръбна вест (1999).

Писма от Д. Роев до литературен кръжок, за събрание-концерт послучай „100 г. морско образование – Варна“ (1949, 1981); статии, стихотворения, епиграми и разкази (1939-1999)

Портретни и групови снимки на Д. Роев с екипажи на кораби (1930-1990)

Стихосбирки на русенски поети членове на литературен клуб „Н. Й. Вапцаров“ с председател Д. Роев с автографи от авторите (1996-2000); некролог за 40 дни от смъртта Стоянка Роева - съпруга на Д. Роев (2002).

 

* * *

В един документален труд, както и в бележките, с които трябва да бъде представен може би няма много място за размисли, свързани с житейското преосмисляне на онова, което оставяме след себе си. Но точно в мига, когато оставяме един ръкопис, роден и изграден от писмените знаци на една отминала епоха усещаме силата на съхраненото, „замръзнало във времето“ слово.

И, без съмнение разбираме, че именно писменото наследство, което създаваме и правим достояние на обществото, поверявайки го на фондовете на Държавния архив, е една от следите, които можем да оставим след себе си…

Да, в заключение ще възкликна: „Писаното слово остава и в него живее частица от истината“!

понеделник, 20 декември 2021 г.

ЗА "ПЕЧАТ ВЪРХУ КАМЪКА" на Анна Димитрова

В началото на есента получихме в редакцията няколко поетични книги на Анна Димитрова и впечатляващия й пътепис „Докосване до Изтока“. Дори само един бърз поглед е достатъчен за да разберем, че имаме възможността да проникнем в света на необикновен творец, и нещо повече – на личност, която е имала намерението, възможността и способността да събере впечатления от недостъпни за повечето хора територии – не само в географски, но и във философски смисъл и порядък.

Стремежът към синтез на източното светоусещане и западната реалност – като битие, възпитание и личностно изграждане е налице още в първите стихове на поетесата, писани далеч преди пътуването й до Изтока.

Но аз няма да правя в това кратко експозе творчески портрет на Анна Димитрова. Искам само да споделя онова, което ме завладя докато четох най-новата й стихосбирка – „Печат върху камъка“, изд. „Авангард принт“, Русе, 2020.

Книгата излиза под редакцията на Нели Пигулева (един, сам по себе си безпогрешен знак за качество) и е художествено оформена с авторски картини на Даниел Дянков.

Композиционно, стихосбирката е изградена от пет раздела – „Гнездо върху главата“, „Жажда“, „Нощен джаз“, „Път назад“ и „Евите“, като разграничителната линия е тематична, а не жанрово определена.

 

В своя поетичен изказ Анна Димитрова е пестелива.

Често нейните стихотворения изглеждат като съставени от две, три или повече хайку – дотолкова всяко тристишие е завършена мисъл, способна да има самостоятелен литературен живот. Но тези заключени в краткостишия мисли и/или екзистенциални моменти водят и свой собствен диалог, който читателят следва, като се идентифицира и с лирически Аз, и с антагониста и често губи представа кой кой е в общия контекст на произведението. Понякога Аз-ът определя ролята си в света, но нерядко светът определя ролята на Аз-а:

една случайна болест

тояжката

на пилигрим му подари

 

оказа се вълшебна

пътеките показа

към светите места в света

Кое е първичното?

Съществува ли предопределеност, или личният избор носи и чертае своите последици върху житейския ни път? Търсенето и вярата; отчаянието и надеждата – вечното противоборство, но и единствено възможната завършеност на Ин-Ян… Всичко това може да се намери в „Печат върху камъка“.

И е трудно да разберем – „Коя е тя, която се взира в очите на камъка?.. Срамежлива мимоза в пазвата на тишината, тя усвоява уроците по мълчание…Тя вижда онова, което подминаваме… Омаломощена, душата й се подпира на лъчи от светлина и възкръсва като Лазар, за да поеме отново на път.“ – споделям тези бегли щрихи, с които Свежа Дачева улавя и рисува духовния образ на Анна Димитрова.

Ще го допълня като направя паралел между наименованията на включените в стихосбирката картини на Даниел Дянков и заглавията на стихотворенията, които илюстрират, защото в тази поетична книга авторовият естетически идеал неслучайно търси да допълни словото с живописни творби, като така създаденият динамичен синергизъм намира пътя към най-непосредственото и силно въздействие върху читателя. „Тъжен ореол“ – „Вяра“

вярата във храма влезе

………………

безбожник до вратата

фриволно се изкиска

 

„Ангел хранител“ – „Жажда“

жаждата почука на вратата на съня

…………………

дочула шепота в нощта

луната се промуши

през прозореца

…………………..

и сънищата долетяха

с ангели, танцуващи в дъжда

„Хляб за рождество“ – „Богоявление“

бездомна старица до храма стои

……………

в мразовитата утрин

душата е клада, готова да лумне

„Ритуал“ – „Храм за душата“

домът ми е океан

а на дъното му блести храм

„Реквием“ – „Бащини очи“

срещу вятъра

пак се изправям

и се сгушвам

в бащините очи

„Смирението“…

… в мисли и сънища

пътувам към нея…

Към кого пътува Анна Димитрова и коя, коя е тя?

Тя не е изтъкана от традиционната християнска вяра, въпреки цитатите по-горе. тя не е подвластна и на мотивите на източната философия, пропити в същността й

Тя е човекът, който търси пътеките на равновесието и просветлението както вътре в себе, така и в природата, която е онзи вечен дар, от който черпим своето вдъхновение и идентичност…

 

неделя, 10 октомври 2021 г.

ЕСЕНТА Е ДОШЛА

Заспиват прозорците тихо.

Тихо заспива града.

Тревите изгниват в дъжда,

или топлят малки тела

под пръстта?!

Животът изтича в калта,

или се влива в сърцевината

на зърната,

които чакат пролетта?!

Не я чакат -

зелени жита

над снега.

Есента е дошла -

колко рано съм станала -

тихо пее дъжда.

сряда, 16 юни 2021 г.

ЗА "НОЩТА НА ЩУРЦИТЕ" на Габриела Цанева

Най-новата поетична книга на Габриела Цанева отново излиза със знака на издателство gabriell-e-lit – първо като електронно издание в двата формата .pdf и .epub, достъпна за свободно четене и сваляне от платформата на издателството.

През идващата есен ще предложим на читателите и издание в печатен формат.

Художественото оформление на корицата, както и пълноцветните картини и хайга в книжното тяло са дело на поетесата-художник.

Структурно и тази стихосбирка следва утвърдената вече за автора схема, като събира поезия, живопис, хайку, хайбуни и хайга в една завладяваща сплав, където гражданският патос естествено преминава в медитативно съзерцание, за да бъдат достигнати най-дълбоките извори на про-никновението, да бъде постигнато равновесие в прозренията за духовно бягство и себеосъществяване, за бунт и връщане към света, който можем да променим.

И това намира своя израз в композицията – „поетическите“ части са две – „Нощта на щурците“ и „Отдалечаване“, следвани от третата, жанрово различна „Хайбуни, хайку и хайга“.

Разграничението е времево и тематично, донякъде само подвластно на авторовото послание. Или послания?!

Много са въпросите, които поставя книгата, като не дава еднозначни отговори. Онова, което е ценно, е стремежът към отхвърляне на статуквото на ежедневието – едно отражение на пробуденото общество, което рефлектира в съзнанието на твореца, за да достигне до своето художествено-философско осмисляне.

Още в първото стихотворение четем:

Щурците пищят –/ надлайват се с кучетата…………/Пия носталгията на август,/…… нощта връхлита / измита, /измита безсънието ми – /клепачите падат /върху зида на бузите – /звънят, /като клепала в утрото.

И виждаме, как една констатация на природна активност преминава в състояние на духа, а оттам идва пробуждането. Запомнящи се образи, но отново – не това е най-същественото, а начинът, по който поезията преминава от нивото на личностно преживяване, към призив за пробуждане.

Стихосбирката е препълнена с емоционално напрежение – наситеност, която пари, изгаря, оставя следи – и която намираме на всяка страница, защото, Габриела Цанева не просто констатира; тя намира свързаност в разплетените нишки на битието, които поддържат събитийната последователност в континуума на времето и ги следва, за да ги преподреди. Така нарушава предопределеността, за да постигне неуловимото – минало/спомен – настояще/прозрение – бъдеще/многопосочност. Тази обща схема на мислене е приложима за всеки стих в книгата, независимо от обекта на авторовото изследване.

И независимо от словесното и метафорично изобилие в първите две части, противостоящи на пестеливостта на изказа, наложена от жанровите особености на източните форми на поетико-прозаично и визуално изразяване.

Габриела Цанева е художник, който твори в цвят. Картините й притежават ярка изразност, която е далеч от изчистената естетика на калиграфията и суми-е, но въпреки това /или – именно поради това/ още в първата ѝ цялостна творба, замислена и създадена като „хайга“ – „Състояния. Хайта“, изд. „Изток-Запад“, С., 2014 г. картините остават следствие/първопричина на вербалните изкази – поетични импресии или кратни източни форми.

Тук ще цитирам само два примера.

Хайку, което става повод за създаване на картина и последвалото им вплитане в хайга:

любов –

танцът на пчели

над цъфнал цвят

 

И картина, която породи своето хайку, за да се превърнат в хайга:

 

 

между залеза

и изгрева –

убежището на нощта

 

В заключение ще кажа, че книгата съдържа творби от периода юли 2020 – април 2021 и е един сполучлив опит да се превъзмогне както усещането за изолация, наложена от пандемията Ковид, така и съзнателно-несъзнаваното бягство от политико-социалната реалност. Проблемът за избора стои пред всеки от нас като мислещ индивид и като част от съвкупността фактори, които изграждат обективното съществуващо. Днес е по-болезнен от всякога. Абсцесът, събрал отровата на последното десетилетие ще убие организма на социума, ако не бъде спукан. И това трябва да бъде направено, независимо дали ни харесва, или не. Тук и сега. Другата възможност е още по-плътно да затворим очи.

петък, 4 юни 2021 г.

ЗА "УСМИВКИТЕ НА МЪДРОСТТА" на Николина Пенева

 

МЪДРОСТ И УСМИВКИ

 

В края на март т. г. в редакцията на издателството получихме няколко текста с афоризми и сатира в мерена и немерена реч.

Това ни изненада и зарадва, като същевременно ни постави пред неочакван проблем – трябваше да преструктурираме списание „Картини с думи и багри“ като добавим нови категории за новите литературни форми… А това се оказа предизвикателство.

Какво по съществото си представляват афоризмите и епиграмите? Какво е съотнасянето им със сентенциите? А със сатирата? Могат ли да бъдат отделени в специфичен литературен жанр?

И, докато прекроявахме списанието, за да го направим удобно място за новите форми и автори, ето че получихме в издателството и ръкописът на Николина Пенева „Усмивките на мъдростта“, под редакцията на Надежда Радева.

Няма да скрия, че го прочетох „на един дъх“. От първото изречение – „Усмихваш ли се, /ще изглеждаш победител.“, до последното – „Сензация! /И ниe сме интелигентна нация!“, книгата предлага един свеж, неподправен хумор, под който прозира изстрадана истина – понякога дълбоко лично преживяна и осмислена от автора; друг път – уловена от онова, което е част от колективното несъзнавано, едно общочовешко достояние, изкристализирало в ясен образ и послание.

„Усмивките на мъдростта“ е 47-мата книга на Николина Пенева, в която са включени избрани афоризми от обемното творчество на авторката, позната на широката публика от участията й в предаването „Рано в неделя”, рубриката „Законите на Мърфи в ефир” на програма „Хоризонт” и издадените национални литературни сборници „Законите на Мърфи в ефир”.

Композиционно, книгата е разделена на две части, като в първата афоризмите са в проза, а във втората – в римувана реч. Оригинални и остроумни, събраните сентенции ни карат да се усмихваме, замисляме и да се съгласяваме с авторовите наблюдения на живота в най-разнородните му проявления.

Тук намираме и онова, което е толкова простичко, но толкова лесно отминавано – „Ако влезеш в психологията на детето,/значи си мъдър!”, и вечните истини, които звучат тривиално, но колко е прекрасно, ако сме ги преживели – „Влюбен ли си – и земята е рай...!”, но тук е болката – „На човека бодлите са в сърцето.” А колко хубав е този образ!

Макар да е, може би, необичайно в един сборник от кратки изречения да се търси образ, или общо послание, в „Усмивките на мъдростта” е лесно да ги намерим – тук е и глупакът,  и неудачникът, и безличникът: „Жената му взе акъла, /но не беше взела кой знае какво...”;  „Никога не беше падал ниско, /че откъде да падне?!”, тук са грабителят, и продажникът – „Пазарна икономика – всеки се продава...”, „Натрупа състояние, /но затрупа съвестта си.”...

 И хитрата, и невярната жена – „Съпругът ѝ бе поредната бройка...”; „Открадна му живота и си навлече главоболие – /беше актьор.”; „След толкоз изневери и мъжът ѝ започна да ѝ се струва интересен.”

Но и семейната драма на хора, твърде различни, за да живеят заедно: „Жена – ангел, мъж – паднал ангел –/ как няма да има разводи?!” Или още по-тежкото, непростимото взаимоотношение – „Домашно насилие – тя му счупи хатъра, /той ѝ счупи главата...

Но тук е и поетът с нежна душа... „Мечтата е отдушникът на твореца!” или „Само творците летят, /останалите карат леки коли.”

И без да бъде досанднонравоучително, често срещаме онзи жадуван оптимизъм, който може да ни изведе към един по-светъл, по-желан свят – „От злото може да те опази само доброто – толкова е просто!...”

Или стойностните неща в живота – „Истинското слово е като питейната вода – пие се с наслада.”; „Написаното остава, стойностно написаното отива във вечността. „Повтаряните мисли са позлатени от времето.”

Дали е слабост или пък в това е силата на книгата като цяло, но в него не може да се търси градация, или обща тенденция, която да води към определен извод. Афоризмите от двете части на сборника са разделени формално, а не тематично. Може би това обърква, но пък и не дава възможност на читателя да потъне в една тема, държи го винаги буден, нащрек...

Винаги има нещо, което авторът недоизказва, за да се получи повече от диалог – едно взаимно допълване и надграждане: „Спечели си много завист –/умееше да печели!”

Да печели – какво? Пари?! Или всичко...

След няколко страници четем: „Пожъна успехи и остави зад себе си плява.”

Отново същата тема, но този път алегорията на образа доминира над многопосочността на отворения отговор.

Стъпка по стъпка, отиваме към мъдростта на живота – „Промяна след промяна –/всъщност това е животът!” Или – „Часовниците мамят, но не и времето!”

Така би могла да бъде цитирана цялата книга. Искам да се спра само на още няколко примера от втората, римувана част на сборника, в подкрепа на казаното по-горе, а именно – богато многообразие от теми и образи, въплътени в стройно римувани фрази, отразяващи авторовото верую за живота, творческата участ и любовта:

* * *

Пак твореца уважиха –

болката му съживиха...

* * *

Бедният творец се бори за слово –

в тая безсловна държава...

* * *

Любовта им е гореща –

тя му готви само леща!

Прави впечатление добрия подбор и прецизна редакторска работа – в сборника няма и следа от повторения, препокриване на теми, словесни излишества или просто тривиални, скучни съждения.

В афоризмите на Николина Пенева звучи един ярко индивидуален глас, който има какво да ни каже.

Ето защо считам, че включването на книгата „Усмивките на мъдростта“ на Николина Пенева в издателския план на Арт платформа gabriell-e-lit е уместно, като ще доведе до разширяване на читателската аудитория чрез обогатяване на тематичното и жанрово съдържание и нови, качествени като литература творби.

Нека пожелаем на автора нови творчески висоти, а на книгата – лек път към Читателя!

сряда, 10 март 2021 г.

ЗА ТРАКИЙСКИТЕ ПИЕСИ И СОНЕТИ на Лиляна Райчева

 

За „Четири едноактни тракийски пиеси. Сонети и четиристишия“ на д-р Лиляна Райчева

И трудно, и лесно се пише за книгата на Лиляна Райчева „Четири едноактни тракийски пиеси. Сонети и четиристишия“, излязла през 2020 г. със знака на столичното издателство „ИК Огледало“ под редакцията Пламен Анакиев.

Книгата е оформена от Виктор Гуцев със семпла корица, която привлича погледа на читателя с центрираната фигура на антична амфора. Мотивът върху амфората, навежда на мисълта, че трябва да отнесем въображението си към времето на червенофигурната керамика /VI – III в. пр. н. е./, когато шаблонът се разчупва и изображенията напускат фриза, като добиват цвета на материала, от който е изработен съдът, а фонът, който ги откроява, става черен гланц. Фрагменти от фигурална керамика, характерна за целия архаичен и класически период, са вплетени като илюстрации и в книжното тяло.

От задната корица се запознаваме с автора, д-р Лиляна Райчева. Гледа ни одухотворено лице, зад което надничат цветя. Тя е родена през 1930 г. в Асенов-град, завършва медицина през 1956 г. Не можем да останем равнодушни към впечатляващия й професионален път на специалист – алерголог, към научните й търсения и открития.

И някак странно е, че тази биография е на поет, на творец, изкушен и от Калиопа /по-късно, в текста, ще видим по колко различни начини/, и от Клио, и от Мелпомена…

Когато разгърнем страниците на книгата, ще видим, че всички музи властват, защото това не е просто сборник с драми и поезия, но е едно цялостно произведение, което разкрива пред читателя многопластовия авторов поглед към древната история, философия, изкуство и мистика на земите, родили тракийската цивилизация.

Задълбоченият анализ на Георги Цанков и предговора на автора въвеждат читателя към проблематиката на сборника, но не могат да го подготвят за пътешествието към дълбоката древност, което го очаква.

Пиесите са кратки, историите, които разказват – завладяващи, развръзките – изненадващи. Те са плод както на авторовата фантазия и пристрастия, така и на сериозни анализи и проучвания, почиващи на научни открития и разкопки.

Изключително удоволствие е да бъдат прочетени; бих казала – авторовият текст и читателското въображение са достатъчни, за да бъдат „гледани“ без посредничеството на театрална или филмова реализация. Ще спомена заглавията само като илюстрация на широкия спектър на засегнати теми и пространствено-времеви  диапазони – „Филип Македонски и жреците на Одесос“, „Меда и Котела“, „Лизимах и Дромихайт“, „Вологез и Родопис“.

Интересно построен е и поетичният цикъл „Сонети и четиристишия“. Тук, след посвещението-въведение, изградено от две четиристишия, всеки сонет е предхождан от своя концентриран четиристишен екстракт, който понякога въвежда читателя в основната тема, а понякога я пояснява, а друг път… Е, просто – прочетете книгата!

Но, преди да завърша, ще кажа още няколко думи.

Лично за мен, като филолог и учител, преподавал дълги години древногръцка литература и естетика, интерес представляваше и авторовата гледна точка в двете статии, с които завършва сборникът – „Какво е космогоничен мироглед? Ритуали. Митове. Как се ражда поезията, драмата, културата?“ и „Как се раждат изкуството, поезията, драмата, театърът, културата“.

Но, сигурна съм, че те, както и целият том, ще бъдат добро четиво за всеки, изкушен не само от литературата, но и от историята и археологията; не само от поезията и драмата като изкуство, но и от техния отблясък върху развитието на обществото, религиите, философията, върху архетипното несъзнавано и опита да бъда осъзнато, от търсенето на мястото на днешните морално-етични напластявания, които са в основата на европейското развитие и световната съвременна цивилизация.

Нека пожелаем добър път на автора и нейната книга към читателя!