ДНИ ЗА НЕЗАБРАВА

Има дни за незабрава.

Дни, които навяват тъга, поглъщат ни в себе си, водят ни в бездната си и ни напомнят за дълбините на злото, което е на крачка от нас; от обикновения, простичък живот, който ни харесва с простичките си хубави неща. Злото, онова страшно, което сме склонни да забравяме, което сме склонни да игнорираме – защото по-лесно се живее, ако не мислим за него.

Но то съществува и е близко, и много лесно идва, ако достатъчно дълго живеем в измисления свят, в който ни се иска да го няма и да не го е имало.

Тези есенни дни на октомври… така топли, цветни и летни и хубави… или млечно-мъгливи и сънени, така ме поглъщат, отделят и връщат към онова време на незабрава-непомнене, което е в мен като отворена язва…

Никога няма да забравя тези дни, в които татко изчезна…

… защото…

*

Просто – сбъркали името…

Колко дни е бил „там“?

Не знам.

Един ден му носят колет… „от брат ти е“, казват. „Аз нямам брат“ – отговаря цигуларят.

– Как тъй нямаш брат?! Нали си Цоло Александров, така пише на колета, брат ти го донесе…

– Не съм Цоло Александров, Александър Цолов съм…

– Лъжеш, мръсна фашистка гад, лъжеш, м…ка ти полицайска…

– Не съм полицай, не съм Цоло Александров. Александър Цолов съм, учител…

Те започнали да се смеят, продължили да го ругаят, унижават, бият… да издевателстват над него:

– А, не си ли?! Тия не ни минават…

Стоял свит в ъгъла цигуларят, изранените му ръце треперели и чакал, чакал – някак истината да се разбере…

*

Спомените ми от онези времена са неподредени, неясни, немои… Много малка съм била, и много неща съм научила някак после… Някак разхвърляно, от дочут разговор, от изпусната дума… Не просто не помня – някак, истината на онези дни е трябвало да остане отвъд мен, отвъд живота и детството ми – щадили са ме, навярно… А после – щадила съм се…

Защото никога не попитах татко за онези дни, години, никога…

Да, знам, той не говореше за тях и когато случайно станеше дума за „онези времена“, той се изчервяваше, вените на слепоочията му се издуваха и мълчаливо излизаше от стаята.

Но нито веднъж не го последвах, нито веднъж не хванах ръцете му, не се свих в прегръдката му и не го попитах…

По-добре ли беше така?!

Не знам. Така си казвах – не разравяй старите рани, нека зарастват, нека…

Но днес ги разравям…

Заради този дневник и заради дъщеря ми, която се осмели да разрови миналото.

Тя хвана ръцете на живата си баба и я накара да ѝ разкаже за разстреляната си сестра… И я накара да каже – „Пиши, дете, да се знае… Тези, които я познаваха – да си спомнят. Тези, като теб, които нищо не знаят – да знаят… Какви времена бяха – мъка и тегло… Това ни остана от комунизма…“

Да, детенце, ти ги умееш тези неща. Държала си ръцете и на дядо си, лагерника… И на баба си, с убитата сестра ръцете държа…

Ако можеше, ръцете на целия свят сигурно щеше да стиснеш в своите малки бели ръчички – и да му вземеш мъката – на големия и жесток свят. Аз не мога.

Но тази история, на моя баща, мога да разкажа. Както я знам – не казвам „както я помня“…

*

Било след 9-ти септември…

Не знам точно кога. Навярно през октомври… Тези цветни, слънчеви, топли есенни дни. Или ноември? Било е през някой от онези няколко месеца, през които безследно са изчезнали десетки хиляди души…

Някак, мама разбрала за грешката с имената. Навярно, все пак е имало свиждания?!

Но аз не помня, а щях… Щях да тръпна – какво става с баща ми? Щях да искам – да съм при него… Навярно, някой друг ѝ е казал… Някой, който е трябвало да мълчи, е решил да говори…

И мама отишла при партизанския командир. Бако. Преди да стане партизанин, той бил учител, колега. Приел я. Изслушал я…

– Как?! – учудил се. – Сашко в затвора?! Музикантът?! Не може да бъде… Той е добър човек – муха не може да убие, зло не може да стори, какво ще прави в затвора?

– Така е, в затвора е… Утре ще ги водят някъде, а него го мислят за друг…

Станал иззад тежкото си бюро новият началник, и тръгнали с мама към затвора…

А това не било съвсем затвор, а известното с печалната си слава Видинско винарско училище…

Тогава, в онези тъмни дни на онези страшни години, когато до виновните стояли невинни, когато убивали без съд и присъда, когато просто убивали – убивали от ярост, от страх, от зле разбран дълг, от фанатизъм и вяра в утрешния ден, чиито основи плувнали в кръв… Да, може би сред тези, приготвените да бъдат избити и да е имало злодеи… Да, може би – но кой е определял кой е злодей?

Да, имало полицай Цоло Александров, да, може би той имал деяния, за които трябвало да бъде съден. Но никой не искал това – да бъде съден. Някой искал да мъсти, искал – за тези деяния някой да плати… Този някой бил цигуларят Александър Цолов… и щял да плати.

До вечерта татко беше у дома, а можеше да бъде в някой от онези общи гробове, които преди няколко години изровиха… Можеше…

Една случайност променила съдбата му, съдбата ни… Една грешка била поправена… Една случайност, променила друга случайност. И равновесието застинало.

А колко грешки потънаха в мълчание, мълчанието на отминалите години, за които все още мълчим.

Една грешка била поправена…

И баба ми на всеки празник палеше свещ за здравето на партизанския командир – съученик и колега-учител на баща ми, легендарния Бако, който го спаси…

Малко си се молила, бабо, малко свещи си палила, малко…

Партията не прощава на хората, попаднали в редиците ѝ и искрено вярвали в идеалите за свобода, равенство и братство… Но – кой знае?

Версиите на историите за това кой е герой и кой не е са различни. И може би героите не са това, което казват за тях.

Все едно.

Моят спомен от онези години, за онези години е размит и неясен, болезнен… Споменът да дете, което се страхува за баща си, което иска баща си… изчезналият баща; бащата войник, бащата лагерник… Бащата, който се връща от смъртта…

Но не мога да кажа като дъщеря ми в края на книгата си „Миналото в мен“: „Обществото, изградено върху кръв и терор не можа да даде щастие и благоденствие никому… И нека го покрие забравата!“

Не, не можем да покрием със забрава миналото… Ако го направим – какво ще бъде бъдещето?!

Бъдещето.

*

Трябваше да минат близо четиридесет години от онези есенни дни, за да разбера какво е било миналото и какво донесе бъдещето на човека, който ми беше баща. Човекът, който беше учител и можеше да изчезне безследно.

Когато почина през 1983 г., на погребението му дойдоха два автобуса с хора – побелели вече мъже и жени, негови ученици от селото, в което е започнал да учителства. Дойдоха и плачеха.

Бяха толкова много.

Загубих се сред тях.

С цветя и с музикалните си инструменти дойдоха и ученици от видинската гимназия. Те още помнеха репетициите и концертите на ученическите симфоничен и духов оркестър, изнесени под негово ръководство.

В очите им имаше сълзи, във вените им имаше музика. И когато тръгнаха след ковчега му, свиреха Реквиема на Верди.

Сълзи има сега – в моите очи.

Чак когато си отиде разбрах, колко много са те обичали твоите ученици, татко – теб, лагерника, теб, човека на черния труд, който години наред трябваше да бъде унижаван, преди отново да влезе в час, да вземе в ръце цигулката, да вдигне палката на диригента и да запали пламъчетата в душите на идващите поколения, теб – човека и приятеля…

Цели 50 години тези хора са те помнели и са пазели в душите си най-голямото човешко чувство – любовта. За да го донесат тогава, когато ние, твоите деца имахме нужда от него.

И да покажат на съвременниците ни какви учители е имало, въпреки всичко – въпреки терора, униженията, затворите и лагерите, уволненията, глада и мизерията, въпреки… въпреки…

Българският учител е бил учител точно тогава, когато е имало нужда от него…

Надежда Александрова Цанева

из „Дневник с обратна дата“, автор Надежда Александрова Цанева, изд. gabriell-e-lit, С., 2022, 2024