ЗА "СТЪПКИ ПО ПЛАМЪЦИ" на Габриела Цанева

 

СТЪПКИТЕ ПО ПЛАМЪЦИТЕ НА ЖИВОТА

За „Стъпки по пламъци“ в контекста на творчеството на Габриела Цанева

 

„Стъпки по пламъци“, деветата стихосбирка на Габриела Цанева, излезе като електронна книга през август 2019 г. и е четвъртото заглавие на издателство gabriell-e-lit. Щастливи сме да представим на нашите читатели илюстрования от поетесата лиричен сборник и като печатно издание.

Композиционно, книгата е разделена на две части – „Лирика“ и „Хайбуни и хайку“. В първата част поетичното слово е илюстрирано с живописни послания на автора, една симбиоза на думи и багри, която не за първи път виждаме в творчеството на Габриела Цанева /„Състояния“, изд. „Изток-Запад“, 2013, „Бурята сплита ръце“, изд. „Захарий Стоянов, С., 2016 и „Високосният ден“, изд. „Захарий Стоянов“, С. 2018/.

В този смисъл не е изненадващо и съжителството на хайку поезия с прозаични фрагменти, което пък е плътта на втората част на стихосбирката – и това вече познаваме донякъде от „Искам себе си“, изд. „Изток-Запад“, С., 2011.

Новаторството като еманация на традицията

 Тогава – какво е новото, различното, развитието?! Какво е онова, което ще провокира интереса на читателя към „Стъпки по пламъци“?

Може би това, че в тази книга лирическият „Аз“ застава още по-оголен пред оня, който би поискал да го погледне, да го докосне, да го разбере. Или – през очите на поета да се взре в себе си.

А може би това, че авторът ни превежда през ада на личните си терзания, за да ни отведе до едно международно предизвикателство, което дава нова гледна точка към сакралното преживяване на поезията. Няма да сгреша ако кажа, че идеята „По хайку на ден през февруари“ връща „хайку“ към онова състояние на интелектуално-емоционална игра, характерно за възникването на жанра в средновековна Япония.

Същевременно, съвременната адаптация прави опит за изграждане на духовна общност, в която всеки е едновременно автор, читател и анализатор на вдъхновението, уловено в един миг, в една дума, в един носталгичен спомен. И когато четем „Стъпки по пламъци“ неусетно ставаме част от пътеката, която лирическият „Аз“ трябва да изброди, за да стигне до духовната общност „хайку“ и да продължи, обогатен, самотните си експерименти с думите и багрите.

Думите и багрите

 

Едно от безспорните достойнства на настоящото издание е пълноцветното възпроизвеждане на авторовата палитра, а това е важно, защото тук става дума не за цветни илюстрации, а за възприемането в пълнота на един творец, за когото багрите и формите на живописта не са самоцел, нито проста украса на едно лирично произведение.

Всички визуални картини в „Стъпки по пламъци“ са породени от, или пораждат, своето вербално отражение.

 

Мъглата хвърли бялата си мрежа

върху дървета, улици и преспи,

преплитам пръсти с клони и с ръцете ти,

дланта ми лепне върху ръкавицата,

в която тръпнеш, дишаща кошмари...

 

Изпръхнал е езикът ми от вятъра,

а устните ми стават на пързалки,

докосвам гънките на слепоочията ти –

днес пак ще тичам, въздухът ще пари

и коленете ми ще бъдат рани...

 

ОТНОВО "РЕШИ СЕ И ЩЕ СИ СВОБОДЕН" на Габриела Цанева

В последните дни на 2019 г. издателство gabriell-e-lit осъществи второто издание на есеистично-публицистичния сборник на Габриела Цанева „Реши се и ще си свободен“.

Новото издание запазва композиционната структура на първото, както и автентичността на текстовете. Доколкото, обаче, по съществото си „Реши се и ще си свободен” е дневник (1989-2001), то сме преработили поетичните текстове от раздела „Врабче върху антената” като импресионистични фрагменти и сме ги вмъкнали хронологично в тъканата на цялостното произведение. 

А защо „Реши се и ще си свободен” отново? 

Трийсет години след началото на демократичните промени обществото е уморено и омерзено от онова, което се случи през тях и което вече е история. Има хора, които поставят под съмнение демокрацията като път за развитие, като система от институции и начин на мислене. Има хора, които отричат всичко постигнато, като отдалечаване от практиките на тоталитарните системи на миналото и изграждане на нова парадигма. 

Има такива, според които „всичко” е било предварително планирано и продиктувано „отгоре“, от „онези, които дърпат конците“, от „световната конспирация“. 

Някои смятат, че последните 30 години са грешка…

Може би всички те донякъде са прави, но в онези дни, преди 30 години, имаше нещо истинско, имаше общност от хора, които промениха света ни, завинаги. И ако някой мисли, че тази промяна не се е случила, че нищо не се е променило за добро, греши. А, че обществото, в което живеем, не е онова, което мечтахме… да, вярно е!

Реши се и ще си свободен, читателю! Свободата може да се вземе, но не може да се даде.

Надежда Александрова, редактор на второто издание на "Реши се и ще си свободен"

ЕСЕН В СТЪКЛАТА

В прозореца ми сенките надничат
на тротоарните дървета
и с клоните си – пръсти устремени
разсичат челото ми. Спрете!
В прозореца ми есенният вятър
догонва птичите криле.
Отварям го. Като из кратер
протягам две ръце.
И стоплям с шепите си отмалели
премръзналото птичешко сърце.
А вятърът се блъска пак в стъклата
и направлява есента на шир и длъж.
И клоните в прозореца ми тракат
и мракът се сгъстява отведнъж,
а в тъмнината тръгват към земята
отронените капки дъжд.

СПОМЕН ЗА ВИДИН

Тук съм. В този град. След толкова години.
При кого да ида? С кого да се видя?
И остава само спомена да върна,
с него по забравени места да тръгна.

Върни се, мое детство отлетяло
над видинските прашни калдъръми!
Върни се в спомените оцелели,
върни се в радостите, в болките, в скръбта ми.

Вървя из моя град. В градинската алея –
до сълзи взирам се в дърветата по кея
и търся чернокосото момиче,
с което дъщеря ми си прилича.

Наднича детството зад скели и бетони
и гони разпилените игри –
смаляваш се и нещо те души...
Това ли са човешките закони?

А някъде във въздуха трепти
въпросът ми, ненужен, може би
за миналите, отлетели дни,
които всеки в зрелостта цени.

Наднича детството, до мен върви.
И питам го за всичко отпреди:
за онзи вятър, дето мигом суши
намокрените в Дунава коси
и бърза, бърза всичко да научи
и в къщи преди мен да долети.

Кажи ми, вятърът все тъй ли тича?
Все тъй ли ласките си не пести?
А слънцето, с което сутрин тръгвах
да търся тайните на старите капии –
все тъй ли свети там, през облаци и сприи
и с малките деца по хумбите се крие?

Или децата вече рано остаряват
и весели игри под слънце не познават?

А онзи двор с големите чемшири
и къщата със щъркови гнезда
все още погледа ли в синевата сбира
след щърковата мамеща следа?
Или от бързане, във утринта
градът не е усетил пролетта?

А момчето, което минаваше
всяка сутрин край нашия дом

и смутено до мене разказваше
колко много обича Вийон?
Като него ли днес учениците
не говорят за свойта любов...
или махат криле като птиците
и летят след съдбовния зов?

Ти ме водиш край мойта гимназия.
Помня стълбите, стаята, третия чин
и очите на моята класна, онази,
дето ходеше с рокля от бял муселин.
Затова ли, за друго ли нещо – не зная,
но я гледахме всички в захлас –
тя превръщаше мигом класната стая
в малък Лувър, дето бродех и аз.

Вървим със детството по кея,
оглеждаме се в отминаващите
 дунавски води,
а вятърът бразди
по тях оставя и споменът полека се топи.

Върни се, мое детство отлетяло,
рой спомени във времето събрало.
Върни се в мен, върни се в дъщеря ми,
че дъщеря ми свое детство няма.
А днес, не знам защо, но някак ме е страх
от бъдеще, без детство изживяно.

Вървя из моя град. Тук никой не познавам.
И улиците стари трудно различавам,
днес нови блокове със синевата спорят
и нови хора покрай мен говорят.
Но все така ще те обичам, Видин!
Далеч от теб и все със теб, прости ми!

АКО ТРЯБВА НЕЩО ДА ОСТАВЯ

Ако трябва нещо да оставя 
в този свят, от други сътворен –
нека да се раждам всеки ден,
за да мога с вик новороден
да събуждам мъртвите край мен. 

Ако искам нещо да оставя
в този свят, за мене сътворен –
нека да е труден моят ден,
днес забързан, утре – устремен,
но да вярват хората във мен.

За да мога нещо да оставя
в този свят, за другите след мен –
ще ми трябва само слънчев ден,
с небосвод от бури пощаден.

ЮБИЛЕЙ ПОД ДЪЖДА

Мокро. Студено и грозно.
Есента е дошла -
мъртви листа танцуват с вятъра
и падат в калта.
Тъмни облаци, плаче дъжда.
Плачат годините.
Своя път извървях.
Седя до камината.
Духа вятърът в мокри стъкла.
Границата вече е мината.
Тежки облаци. Стене нощта.
Сиво е. Юбилей под дъжда.

РУЧЕЙ

Като ручей животът изтича –

забързано-лудо се втурва в началото:

преобръща задрямали камъни,

издълбава скалата,

разпилява пясъка,

пръски хвърчат от водата

като падащи лунни лъчи.

Ручеят тича към синята река в долината

и само укротената пяна

по бреговете мълчаливо пълзи –

бяла пяна – самотни сълзи.

Забързаният ручей

ми напомня за теб,

мое пораснало, малко момиче.

Като бързия ручей не спирай,

тичай, падай и ставай.

Блъскай се в порти заключени

и прегазвай стени.

Не се връщай назад, не пълзи,

като ручеят бял до реката стигни,

след това – до морето,

а оттам – в океана мини

и в дълбокото спри.

Не оставай до брега,

където има само мръсна пяна

и разпилени мечти...