БЕЗИМЕННО ЗЛО

безименно зло –
връзва ни с нишки,
с паяжини, с вериги…

Изчезна радостта. Стаята стана много грозна. И гостите в нея. Превръщат в декорация, която искам да изтрия. Празник ли? Свобода ли?

Защо винаги има някой, който иска или не, разваля всичко. Като днешния празничен обяд.

Защо винаги има някой, който се опитва да стои над всички? И да поучава. Както всеки ден се случва – сред приятелите, в службата, в обществото. В изкуството и в политиката. Не, човек не е и не може да бъде свободен, весел, щастлив… Или може? Ако се откъсне от необходимостта да бъде част от нещо – семейство, приятели… общност… Ако се отърси от необходимостта да чувства нужда от нечие одобрение, за да бъде свободен, весел, щастлив… Да престане да бъде зависим от… мнението на онзи „някой“, който се опитва да поучава, заемайки позиция „отгоре“, защото всъщност… Някъде в съзнанието ми изплува мисълта на Майкъл Монт от „Бялата маймуна“ на Голсуърти – „Да гледаш отвисоко на хората е сигурен признак, че стоиш по-долу от тях“…

С ЛИСТ И МОЛИВ

с лист и молив –
самотата на човека
сред хората

Депресията ме поглъща – така мисли дъщеря ми, а аз – че така по-лесно се живее. Лежиш, ядеш, мислиш само за кучето и за стареца – само за едно, дали са нахранени… И живееш, ден за ден, ден след ден, без стремежи, без идеали, без желание да си „най-“. Без мечта – дори за нова рокля, обувки, чанта; за нов силует – нежен и строен. Или – просто да бъдеш нов и друг, хубав за себе си… Аз съм уморена стара торба – голяма и пухкава, пълна с дребни кости, които се губят в плътта… Стига!

Свивам се в уютното си ъгълче, горе, на втория етаж и ми е хубаво, безгрижно, тъжно и самотно…

Кучето лае по стареца, чувам го, тропа с бастуна по калдаръмните камъни, после портата скърца и трябва да стана…

Защото старецът ще се загуби. Защото трябва да го хвана.

Не искам да излизам никъде. Не искам да идва никой.

Скръцна портата, комшийката викна:

- Старецът ти пак скита към спирката, ще го изгубиш…

И думите са присъда. Като камък падат, като пребита съм. Аз ли трябва да тичам по стъпките ти, старче?! Аз ли, чуждата?! Синовете ти къде са…

И се препъвам по витата стълба, и се препъвам по калдаръмните камъни, стигам до портата, сърцето ми бие – искам да падне изпод гърдите ми, да го изхвърля и да ме няма.

Кучето лае, драска по портата, хуква пред мен, развързано, гуми скърцат… Не, не за него, за мен. Аз съм пред колата и шофьорът мен псува. Сълзите ми съхнат някъде вътре. Непролети. Пустиня съм.

пуст площад –
птиците пеят
за глухия старец