понеделник, 19 септември 2016 г.

СПОМЕН ЗА ВИДИН

Тук съм. В този град. След толкова години.
При кого да ида? С кого да се видя?
И остава само спомена да върна,
с него по забравени места да тръгна.

Върни се, мое детство отлетяло
над видинските прашни калдъръми!
Върни се в спомените оцелели,
върни се в радостите, в болките, в скръбта ми.

Вървя из моя град. В градинската алея –
до сълзи взирам се в дърветата по кея
и търся чернокосото момиче,
с което дъщеря ми си прилича.

Наднича детството зад скели и бетони
и гони разпилените игри –
смаляваш се и нещо те души...
Това ли са човешките закони?

А някъде във въздуха трепти
въпросът ми, ненужен, може би
за миналите, отлетели дни,
които всеки в зрелостта цени.

Наднича детството, до мен върви.
И питам го за всичко отпреди:
за онзи вятър, дето мигом суши
намокрените в Дунава коси
и бърза, бърза всичко да научи
и в къщи преди мен да долети.

Кажи ми, вятърът все тъй ли тича?
Все тъй ли ласките си не пести?
А слънцето, с което сутрин тръгвах
да търся тайните на старите капии –
все тъй ли свети там, през облаци и сприи
и с малките деца по хумбите се крие?
Или децата вече рано остаряват
и весели игри под слънце не познават?

А онзи двор с големите чемшири
и къщата със щъркови гнезда
все още погледа ли в синевата сбира
след щърковата мамеща следа?
Или от бързане, във утринта
градът не е усетил пролетта?

А момчето, което минаваше
всяка сутрин край нашия дом
и смутено до мене разказваше
колко много обича Вийон?
Като него ли днес учениците
не говорят за свойта любов...
или махат криле като птиците
и летят след съдбовния зов?

Ти ме водиш край мойта гимназия.
Помня стълбите, стаята, третия чин
и очите на моята класна, онази,
дето ходеше с рокля от бял муселин.
Затова ли, за друго ли нещо – не зная,
но я гледахме всички в захлас –
тя превръщаше мигом класната стая
в малък Лувър, дето бродех и аз.

Вървим със детството по кея,
оглеждаме се в отминаващите
 дунавски води,
а вятърът бразди
по тях оставя и споменът полека се топи.

Върни се, мое детство отлетяло,
рой спомени във времето събрало.
Върни се в мен, върни се в дъщеря ми,
че дъщеря ми свое детство няма.
А днес, не знам защо, но някак ме е страх
от бъдеще, без детство изживяно.

Вървя из моя град. Тук никой не познавам.
И улиците стари трудно различавам,
днес нови блокове със синевата спорят
и нови хора покрай мен говорят.
Но все така ще те обичам, Видин!
Далеч от теб
и все със теб, прости ми!