ПРОЛЕТ

НА ДЪЩЕРЯ МИ
 
Като клон от дърво, отрупан със сняг,
не, като вейка черешова, с пролетен цвят –
разлюляна от вятъра, от луната огряна,
тръпне до мен дъщеря ми смълчана.
 
И говорим, говорим – за слънца неоткрити,
и за изгреви бели, за тъгата в очите.
И говорим, и търсим на сълзите следите,
и дочакваме утрото – птича песен долита.
 
Мойто странно момиче вдига тежки ресници,
вече нищо не пита, вече нищо не иска.
От лъчите обляно, бързо тича на двора –
с голи ръце да прегърне простора.

ПУСНИ МЕ ДА ЛЕТЯ

Много трудно вървя през пространството-време.

Все се спъвам, и падам, и ставам.

Губя представа – къде съм.

Изоставам.

Изпреварват ме хора, коли, костенурки и охлюви,

с изранени нозе тичам по пътя – напред.

И протягам ръце, и крещя срещу вятъра,

и стихията грозна нежно зова:

„Намери ме, прегърни ме, издигни ме,

понеси ме над калната мръсна земя,

превърни ме в мушица

и далеч от всичко ме пусни да летя!”