сряда, 12 октомври 2016 г.

ЕСЕН В СТЪКЛАТА

В прозореца ми сенките надничат
на тротоарните дървета
и с клоните си – пръсти устремени
разсичат челото ми. Спрете!
В прозореца ми есенният вятър
догонва птичите криле.
Отварям го. Като из кратер
протягам две ръце.
И стоплям с шепите си отмалели
премръзналото птичешко сърце.
А вятърът се блъска пак в стъклата
и направлява есента на шир и длъж.
И клоните в прозореца ми тракат
и мракът се сгъстява отведнъж,
а в тъмнината тръгват към земята
отронените капки дъжд.

понеделник, 19 септември 2016 г.

СПОМЕН ЗА ВИДИН

Тук съм. В този град. След толкова години.
При кого да ида? С кого да се видя?
И остава само спомена да върна,
с него по забравени места да тръгна.

Върни се, мое детство отлетяло
над видинските прашни калдъръми!
Върни се в спомените оцелели,
върни се в радостите, в болките, в скръбта ми.

Вървя из моя град. В градинската алея –
до сълзи взирам се в дърветата по кея
и търся чернокосото момиче,
с което дъщеря ми си прилича.

Наднича детството зад скели и бетони
и гони разпилените игри –
смаляваш се и нещо те души...
Това ли са човешките закони?

А някъде във въздуха трепти
въпросът ми, ненужен, може би
за миналите, отлетели дни,
които всеки в зрелостта цени.

Наднича детството, до мен върви.
И питам го за всичко отпреди:
за онзи вятър, дето мигом суши
намокрените в Дунава коси
и бърза, бърза всичко да научи
и в къщи преди мен да долети.

Кажи ми, вятърът все тъй ли тича?
Все тъй ли ласките си не пести?
А слънцето, с което сутрин тръгвах
да търся тайните на старите капии –
все тъй ли свети там, през облаци и сприи
и с малките деца по хумбите се крие?
Или децата вече рано остаряват
и весели игри под слънце не познават?

А онзи двор с големите чемшири
и къщата със щъркови гнезда
все още погледа ли в синевата сбира
след щърковата мамеща следа?
Или от бързане, във утринта
градът не е усетил пролетта?

А момчето, което минаваше
всяка сутрин край нашия дом
и смутено до мене разказваше
колко много обича Вийон?
Като него ли днес учениците
не говорят за свойта любов...
или махат криле като птиците
и летят след съдбовния зов?

Ти ме водиш край мойта гимназия.
Помня стълбите, стаята, третия чин
и очите на моята класна, онази,
дето ходеше с рокля от бял муселин.
Затова ли, за друго ли нещо – не зная,
но я гледахме всички в захлас –
тя превръщаше мигом класната стая
в малък Лувър, дето бродех и аз.

Вървим със детството по кея,
оглеждаме се в отминаващите
 дунавски води,
а вятърът бразди
по тях оставя и споменът полека се топи.

Върни се, мое детство отлетяло,
рой спомени във времето събрало.
Върни се в мен, върни се в дъщеря ми,
че дъщеря ми свое детство няма.
А днес, не знам защо, но някак ме е страх
от бъдеще, без детство изживяно.

Вървя из моя град. Тук никой не познавам.
И улиците стари трудно различавам,
днес нови блокове със синевата спорят
и нови хора покрай мен говорят.
Но все така ще те обичам, Видин!
Далеч от теб
и все със теб, прости ми!

четвъртък, 25 август 2016 г.

АКО ТРЯБВА НЕЩО ДА ОСТАВЯ

Ако трябва нещо да оставя 
в този свят, от други сътворен –

нека да се раждам всеки ден,

за да мога с вик новороден

да събуждам мъртвите край мен.
 
Ако искам нещо да оставя
в този свят, за мене сътворен –

нека да е труден моят ден,

днес забързан, утре – устремен,

но да вярват хората във мен.
За да мога нещо да оставя
в този свят, за другите след мен –

ще ми трябва само слънчев ден,

с небосвод от бури пощаден.

неделя, 14 октомври 2012 г.

ЮБИЛЕЙ ПОД ДЪЖДА

Мокро. Студено и грозно.
Есента е дошла -
мъртви листа танцуват с вятъра
и падат в калта.
Тъмни облаци, плаче дъжда.
Плачат годините.
Своя път извървях.
Седя до камината.
Духа вятърът в мокри стъкла.
Границата вече е мината.
Тежки облаци. Стене нощта.
Сиво е. Юбилей под дъжда.

събота, 16 юни 2012 г.

РУЧЕЙ

Като ручей животът изтича –
забързано-лудо се втурва в началото:
преобръща задрямали камъни,
издълбава скалата,
разпилява пясъка,
пръски хвърчат от водата
като падащи лунни лъчи.
Ручеят тича към синята река в долината
и само укротената пяна
по бреговете мълчаливо пълзи –
бяла пяна – самотни сълзи.
Забързаният ручей
ми напомня за теб,
мое пораснало, малко момиче.
Като бързия ручей не спирай,
тичай, падай и ставай.
Блъскай се в порти заключени
и прегазвай стени.
Не се връщай назад, не пълзи,
като ручеят бял до реката стигни,
след това – до морето,
а оттам – в океана мини
и в дълбокото спри.
Не оставай до брега,
където има само мръсна пяна
и разпилени мечти...

събота, 19 май 2012 г.

ЛЮЛЯК

Люлякът пак разцъфтя. Пролет е.
Всяко черно дърво – с цветове.
Слънце грее – кристално небе.
Лято идва – животът зове.

сряда, 16 юни 2010 г.

ПРОЛЕТ

НА ДЪЩЕРЯ МИ
 
Като клон от дърво, отрупан със сняг,
не, като вейка черешова, с пролетен цвят –
разлюляна от вятъра, от луната огряна,
тръпне до мен дъщеря ми смълчана.
 
И говорим, говорим – за слънца неоткрити,
и за изгреви бели, за тъгата в очите.
И говорим, и търсим на сълзите следите,
и дочакваме утрото – птича песен долита.
 
Мойто странно момиче вдига тежки ресници,
вече нищо не пита, вече нищо не иска.
От лъчите обляно, бързо тича на двора –
с голи ръце да прегърне простора.