В началото на есента получихме в редакцията няколко поетични книги на Анна Димитрова и впечатляващия й пътепис „Докосване до Изтока“. Дори само един бърз поглед е достатъчен за да разберем, че имаме възможността да проникнем в света на необикновен творец, и нещо повече – на личност, която е имала намерението, възможността и способността да събере впечатления от недостъпни за повечето хора територии – не само в географски, но и във философски смисъл и порядък.
Стремежът към синтез на източното светоусещане и
западната реалност – като битие, възпитание и личностно изграждане е налице още
в първите стихове на поетесата, писани далеч преди пътуването й до Изтока.
Но аз няма да правя в това кратко експозе творчески
портрет на Анна Димитрова. Искам само да споделя онова, което ме завладя докато
четох най-новата й стихосбирка – „Печат върху камъка“, изд. „Авангард принт“,
Русе, 2020.
Книгата излиза под редакцията на Нели Пигулева (един, сам по себе си
безпогрешен знак за качество)
и е художествено оформена с авторски картини на Даниел Дянков.
Композиционно, стихосбирката е изградена от пет раздела –
„Гнездо върху главата“, „Жажда“, „Нощен джаз“, „Път назад“ и „Евите“, като
разграничителната линия е тематична, а не жанрово определена.
В своя поетичен изказ Анна Димитрова е пестелива.
Често нейните стихотворения изглеждат като съставени от
две, три или повече хайку – дотолкова всяко тристишие е завършена мисъл,
способна да има самостоятелен литературен живот. Но тези заключени в
краткостишия мисли и/или екзистенциални моменти водят и свой собствен диалог,
който читателят следва, като се идентифицира и с лирически Аз, и с антагониста
и често губи представа кой кой е в общия контекст на произведението. Понякога
Аз-ът определя ролята си в света, но нерядко светът определя ролята на Аз-а:
една случайна
болест
тояжката
на пилигрим му
подари
оказа се вълшебна
пътеките показа
към светите места в
света
Кое е първичното?
Съществува ли предопределеност, или личният избор носи и
чертае своите последици върху житейския ни път? Търсенето и вярата; отчаянието
и надеждата – вечното противоборство, но и единствено възможната завършеност на
Ин-Ян… Всичко това може да се намери в „Печат върху камъка“.
И е трудно да разберем – „Коя е тя, която се взира в очите на камъка?.. Срамежлива мимоза в
пазвата на тишината, тя усвоява уроците по мълчание…Тя вижда онова, което
подминаваме… Омаломощена, душата й се подпира на лъчи от светлина и възкръсва
като Лазар, за да поеме отново на път.“ – споделям тези бегли щрихи, с
които Свежа Дачева улавя и рисува духовния образ на Анна Димитрова.
Ще го допълня като направя паралел между наименованията
на включените в стихосбирката картини на Даниел Дянков и заглавията на
стихотворенията, които илюстрират, защото в тази поетична книга авторовият
естетически идеал неслучайно търси да допълни словото с живописни творби, като
така създаденият динамичен синергизъм намира пътя към най-непосредственото и
силно въздействие върху читателя. „Тъжен ореол“ – „Вяра“
вярата във храма
влезе
………………
безбожник до
вратата
фриволно се изкиска
„Ангел хранител“ – „Жажда“
жаждата почука на
вратата на съня
…………………
дочула шепота в
нощта
луната се промуши
през прозореца
…………………..
и сънищата долетяха
с ангели, танцуващи
в дъжда
„Хляб за рождество“ – „Богоявление“
бездомна старица до
храма стои
……………
в мразовитата утрин
душата е клада,
готова да лумне
„Ритуал“ – „Храм за душата“
домът ми е океан
а на дъното му
блести храм
„Реквием“ – „Бащини очи“
срещу вятъра
пак се изправям
и се сгушвам
в бащините очи
„Смирението“…
… в мисли и сънища
пътувам към нея…
Към кого пътува Анна Димитрова и коя, коя е тя?
Тя не е изтъкана от традиционната християнска вяра,
въпреки цитатите по-горе. тя не е подвластна и на мотивите на източната
философия, пропити в същността й
Тя е човекът, който търси пътеките на равновесието и
просветлението както вътре в себе, така и в природата, която е онзи вечен дар,
от който черпим своето вдъхновение и идентичност…
Няма коментари:
Публикуване на коментар