ДНИ ЗА НЕЗАБРАВА

Има дни за незабрава.

Дни, които навяват тъга, поглъщат ни в себе си, водят ни в бездната си и ни напомнят за дълбините на злото, което е на крачка от нас; от обикновения, простичък живот, който ни харесва с простичките си хубави неща. Злото, онова страшно, което сме склонни да забравяме, което сме склонни да игнорираме – защото по-лесно се живее, ако не мислим за него.

Но то съществува и е близко, и много лесно идва, ако достатъчно дълго живеем в измисления свят, в който ни се иска да го няма и да не го е имало.

Тези есенни дни на октомври… така топли, цветни и летни и хубави… или млечно-мъгливи и сънени, така ме поглъщат, отделят и връщат към онова време на незабрава-непомнене, което е в мен като отворена язва…

Никога няма да забравя тези дни, в които татко изчезна…

… защото…

*

Просто – сбъркали името…

Колко дни е бил „там“?

Не знам.

Един ден му носят колет… „от брат ти е“, казват. „Аз нямам брат“ – отговаря цигуларят.

– Как тъй нямаш брат?! Нали си Цоло Александров, така пише на колета, брат ти го донесе…

– Не съм Цоло Александров, Александър Цолов съм…

– Лъжеш, мръсна фашистка гад, лъжеш, м…ка ти полицайска…

– Не съм полицай, не съм Цоло Александров. Александър Цолов съм, учител…

Те започнали да се смеят, продължили да го ругаят, унижават, бият… да издевателстват над него:

– А, не си ли?! Тия не ни минават…

Стоял свит в ъгъла цигуларят, изранените му ръце треперели и чакал, чакал – някак истината да се разбере…

*

Спомените ми от онези времена са неподредени, неясни, немои… Много малка съм била, и много неща съм научила някак после… Някак разхвърляно, от дочут разговор, от изпусната дума… Не просто не помня – някак, истината на онези дни е трябвало да остане отвъд мен, отвъд живота и детството ми – щадили са ме, навярно… А после – щадила съм се…

Защото никога не попитах татко за онези дни, години, никога…

Да, знам, той не говореше за тях и когато случайно станеше дума за „онези времена“, той се изчервяваше, вените на слепоочията му се издуваха и мълчаливо излизаше от стаята.

Но нито веднъж не го последвах, нито веднъж не хванах ръцете му, не се свих в прегръдката му и не го попитах…

По-добре ли беше така?!

Не знам. Така си казвах – не разравяй старите рани, нека зарастват, нека…

Но днес ги разравям…

Заради този дневник и заради дъщеря ми, която се осмели да разрови миналото.

Тя хвана ръцете на живата си баба и я накара да ѝ разкаже за разстреляната си сестра… И я накара да каже – „Пиши, дете, да се знае… Тези, които я познаваха – да си спомнят. Тези, като теб, които нищо не знаят – да знаят… Какви времена бяха – мъка и тегло… Това ни остана от комунизма…“

Да, детенце, ти ги умееш тези неща. Държала си ръцете и на дядо си, лагерника… И на баба си, с убитата сестра ръцете държа…

Ако можеше, ръцете на целия свят сигурно щеше да стиснеш в своите малки бели ръчички – и да му вземеш мъката – на големия и жесток свят. Аз не мога.

Но тази история, на моя баща, мога да разкажа. Както я знам – не казвам „както я помня“…

*

Било след 9-ти септември…

Не знам точно кога. Навярно през октомври… Тези цветни, слънчеви, топли есенни дни. Или ноември? Било е през някой от онези няколко месеца, през които безследно са изчезнали десетки хиляди души…

Някак, мама разбрала за грешката с имената. Навярно, все пак е имало свиждания?!

Но аз не помня, а щях… Щях да тръпна – какво става с баща ми? Щях да искам – да съм при него… Навярно, някой друг ѝ е казал… Някой, който е трябвало да мълчи, е решил да говори…

И мама отишла при партизанския командир. Бако. Преди да стане партизанин, той бил учител, колега. Приел я. Изслушал я…

– Как?! – учудил се. – Сашко в затвора?! Музикантът?! Не може да бъде… Той е добър човек – муха не може да убие, зло не може да стори, какво ще прави в затвора?

– Така е, в затвора е… Утре ще ги водят някъде, а него го мислят за друг…

Станал иззад тежкото си бюро новият началник, и тръгнали с мама към затвора…

А това не било съвсем затвор, а известното с печалната си слава Видинско винарско училище…

Тогава, в онези тъмни дни на онези страшни години, когато до виновните стояли невинни, когато убивали без съд и присъда, когато просто убивали – убивали от ярост, от страх, от зле разбран дълг, от фанатизъм и вяра в утрешния ден, чиито основи плувнали в кръв… Да, може би сред тези, приготвените да бъдат избити и да е имало злодеи… Да, може би – но кой е определял кой е злодей?

Да, имало полицай Цоло Александров, да, може би той имал деяния, за които трябвало да бъде съден. Но никой не искал това – да бъде съден. Някой искал да мъсти, искал – за тези деяния някой да плати… Този някой бил цигуларят Александър Цолов… и щял да плати.

До вечерта татко беше у дома, а можеше да бъде в някой от онези общи гробове, които преди няколко години изровиха… Можеше…

Една случайност променила съдбата му, съдбата ни… Една грешка била поправена… Една случайност, променила друга случайност. И равновесието застинало.

А колко грешки потънаха в мълчание, мълчанието на отминалите години, за които все още мълчим.

Една грешка била поправена…

И баба ми на всеки празник палеше свещ за здравето на партизанския командир – съученик и колега-учител на баща ми, легендарния Бако, който го спаси…

Малко си се молила, бабо, малко свещи си палила, малко…

Партията не прощава на хората, попаднали в редиците ѝ и искрено вярвали в идеалите за свобода, равенство и братство… Но – кой знае?

Версиите на историите за това кой е герой и кой не е са различни. И може би героите не са това, което казват за тях.

Все едно.

Моят спомен от онези години, за онези години е размит и неясен, болезнен… Споменът да дете, което се страхува за баща си, което иска баща си… изчезналият баща; бащата войник, бащата лагерник… Бащата, който се връща от смъртта…

Но не мога да кажа като дъщеря ми в края на книгата си „Миналото в мен“: „Обществото, изградено върху кръв и терор не можа да даде щастие и благоденствие никому… И нека го покрие забравата!“

Не, не можем да покрием със забрава миналото… Ако го направим – какво ще бъде бъдещето?!

Бъдещето.

*

Трябваше да минат близо четиридесет години от онези есенни дни, за да разбера какво е било миналото и какво донесе бъдещето на човека, който ми беше баща. Човекът, който беше учител и можеше да изчезне безследно.

Когато почина през 1983 г., на погребението му дойдоха два автобуса с хора – побелели вече мъже и жени, негови ученици от селото, в което е започнал да учителства. Дойдоха и плачеха.

Бяха толкова много.

Загубих се сред тях.

С цветя и с музикалните си инструменти дойдоха и ученици от видинската гимназия. Те още помнеха репетициите и концертите на ученическите симфоничен и духов оркестър, изнесени под негово ръководство.

В очите им имаше сълзи, във вените им имаше музика. И когато тръгнаха след ковчега му, свиреха Реквиема на Верди.

Сълзи има сега – в моите очи.

Чак когато си отиде разбрах, колко много са те обичали твоите ученици, татко – теб, лагерника, теб, човека на черния труд, който години наред трябваше да бъде унижаван, преди отново да влезе в час, да вземе в ръце цигулката, да вдигне палката на диригента и да запали пламъчетата в душите на идващите поколения, теб – човека и приятеля…

Цели 50 години тези хора са те помнели и са пазели в душите си най-голямото човешко чувство – любовта. За да го донесат тогава, когато ние, твоите деца имахме нужда от него.

И да покажат на съвременниците ни какви учители е имало, въпреки всичко – въпреки терора, униженията, затворите и лагерите, уволненията, глада и мизерията, въпреки… въпреки…

Българският учител е бил учител точно тогава, когато е имало нужда от него…

Надежда Александрова Цанева

из „Дневник с обратна дата“, автор Надежда Александрова Цанева, изд. gabriell-e-lit, С., 2022, 2024

БЕЗИМЕННО ЗЛО

безименно зло –
връзва ни с нишки,
с паяжини, с вериги…

Изчезна радостта. Стаята стана много грозна. И гостите в нея. Превръщат в декорация, която искам да изтрия. Празник ли? Свобода ли?

Защо винаги има някой, който иска или не, разваля всичко. Като днешния празничен обяд.

Защо винаги има някой, който се опитва да стои над всички? И да поучава. Както всеки ден се случва – сред приятелите, в службата, в обществото. В изкуството и в политиката. Не, човек не е и не може да бъде свободен, весел, щастлив… Или може? Ако се откъсне от необходимостта да бъде част от нещо – семейство, приятели… общност… Ако се отърси от необходимостта да чувства нужда от нечие одобрение, за да бъде свободен, весел, щастлив… Да престане да бъде зависим от… мнението на онзи „някой“, който се опитва да поучава, заемайки позиция „отгоре“, защото всъщност… Някъде в съзнанието ми изплува мисълта на Майкъл Монт от „Бялата маймуна“ на Голсуърти – „Да гледаш отвисоко на хората е сигурен признак, че стоиш по-долу от тях“…

С ЛИСТ И МОЛИВ

с лист и молив –
самотата на човека
сред хората

Депресията ме поглъща – така мисли дъщеря ми, а аз – че така по-лесно се живее. Лежиш, ядеш, мислиш само за кучето и за стареца – само за едно, дали са нахранени… И живееш, ден за ден, ден след ден, без стремежи, без идеали, без желание да си „най-“. Без мечта – дори за нова рокля, обувки, чанта; за нов силует – нежен и строен. Или – просто да бъдеш нов и друг, хубав за себе си… Аз съм уморена стара торба – голяма и пухкава, пълна с дребни кости, които се губят в плътта… Стига!

Свивам се в уютното си ъгълче, горе, на втория етаж и ми е хубаво, безгрижно, тъжно и самотно…

Кучето лае по стареца, чувам го, тропа с бастуна по калдаръмните камъни, после портата скърца и трябва да стана…

Защото старецът ще се загуби. Защото трябва да го хвана.

Не искам да излизам никъде. Не искам да идва никой.

Скръцна портата, комшийката викна:

- Старецът ти пак скита към спирката, ще го изгубиш…

И думите са присъда. Като камък падат, като пребита съм. Аз ли трябва да тичам по стъпките ти, старче?! Аз ли, чуждата?! Синовете ти къде са…

И се препъвам по витата стълба, и се препъвам по калдаръмните камъни, стигам до портата, сърцето ми бие – искам да падне изпод гърдите ми, да го изхвърля и да ме няма.

Кучето лае, драска по портата, хуква пред мен, развързано, гуми скърцат… Не, не за него, за мен. Аз съм пред колата и шофьорът мен псува. Сълзите ми съхнат някъде вътре. Непролети. Пустиня съм.

пуст площад –
птиците пеят
за глухия старец

КНИГА ЗА ДОБРИЧ И ДОБРИЧКО

ЗА РЪКОПИСА И ИЗДАНИЕТО

 

В края на последното тримесечие на 2021 г. издателство gabriell-e-lit осъществи като електронна книга сборникът „Документи за Добрич и Добричко, съхранявани във фондовете на Държавен архив-Русе“ със съставители Тодор Билчев и Цветомира Димитрова и рецензент ас. Камелия Койчева от Шуменския Университет „Епископ Константин Преславски“. По този начин навлязохме в една нова за нас територия – краеведската литература. Изданието е спонсорирано от Община град Добрич. Печатното издание ще зарадва читателите ни в празничните дни между Коледа и Нова година.

Книгата съдържа 83 документни приложения, сред които снимки, статии от вестници, плакати и програми от културния живот, свързан с Русе и Добрич, лични писма и пощенски картички, кореспонденция с институции, вкл. с ДА-Русе и др.

Композиционно, съдържанието е разделено в пет основни части.

Първата част е озаглавена „Обществено-политически живот“, която включва две подзаглавия – „Общественици и обществени организации“ и „Поборници, опълченци, участници във войни и бунтове“. Лично мен ме впечатлиха спомените на Стоян Василев от с. Шабла, свързани с Дуранкулашките селски бунтове от 1900 г., както документите, свързани с живота и съдбата на немските преселници в с. Али анифе, Добричко и сведения за интернирането им от румънците след завземането на Добруджа. 1 ян. 1927 г. – 29 март 1943 г. – исторически факт, който не познавах.

Втората част е озаглавена „Просвета и култура“ и бих я нарекла сърцевина на изследователските находки, а може би и на изследователските търсения. Тук намираме документи за най-старото средно светско училище в България, наред с известната Априловска гимназия в Габрово, а именно Русенската първа мъжка гимназия. В нейната „Юбилейна книга на Русенската народна мъжка гимназия „Княз Борис” – Русе, 1935 г. търсим името на най-добруджанския български писател, Йордан Йовков, за когото знаем, че е бил за кратко ученик в това престижно училище. Но търсенията на съставителите не се оказват ползотворни в тази насока. Затова пък, натъкват се на друг факт, свързан с Йовков, с който ще запознаем нашите читатели по-късно в изложението.

От този раздел на книгата ще научим и за извънучилищните дейности, свързани с междуучилищен обмен, почивно дело и др.

Много интригуващ е разделът „Култура“, в който се запознаваме с биографиите и дейността на интересни личности с добруджански корен, оставили ярка следа в националната и регионална културна история и традиции в областта на музиката, поезията и литературата, изобразителното изкуство, а също във физкултурата, спорта и туризма. Много интригуващ е разделът „Култура“, в който се запознаваме с биографиите и дейността на интересни личности с добруджански корен, оставили ярка следа в националната и регионална културна история и традиции в областта на музиката, поезията и литературата, изобразителното изкуство, а също във физкултурата, спорта и туризма. Правят впечатления имена на хора, свързани чрез творческата и житейската си съдба с Добрич и Русе, като музикантите Йордан Иванов, Борислав Михайлов, Стефан Вачев, Георги Вачев, прима балерината на Русенската държавна опера Надежда Руменин, актьорът Константин Димитров, поетите Стоян Коев, Веса Караджова, Мила Доротеева, Панайот Чивиков, художникът Васил Букуров и др.

Третият основен раздел в книгата е „Промишленост и горско стопанство, където тежестта пада върху лечебното и ветеринарно дело.

В четвъртата част, озаглавена „Духовен живот“ е разгледана дейността на църковната институция. Като въведение е направена кратка ретроспекция на новата българска църковна история, а именно след събитията от 1864 г. Тук изпъква името на митрополит Симеон Варненски и Преславски, като е разгледана в детайли негова биография и приносът му към духовността, както и връзките му с Добрич и Добричко, следи от които намираме във фондовете на Държавен архив – Русе.

В последната, пета част, са събрани всички намерени от изследователите-съставители на книгата документи, които не могат да се класифицират в другите четири категории и е озаглавена „Други“. Там ще намерим отглас от събития, свързани с честването на 1300 г. от създаването на българската държава и мемориалния комплекс, в който изпъква най-големият в страната паметник на хай Аспарух.

Наред с това, присъстват и документи, свързани с дунавския речен флот и някои семейни спомени, които стават достояние на обществото след попадането им в Държавния архив – Русе.

 

АКЦЕНТЪТ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НИ

 

В един толкова разнообразен като съдържание труд е може би трудно да се акцентира върху конкретен проблем или събитие и всеки обективен поглед би бил затруднен в това отношение.

Но погледът ми на филолог и дългогодишен преподавател по български език и литература не е обективен и безпристрастен. За мен сърцето на този документален труд с множество достойнства тупти с ритъма на пеещите каруци на Сали Яшар. Беглата следа, или по-скоро липсата й (тъй като, както става ясно от текста, във фондовете на ДА-Русе не са открити писмени данни от присъствието на ученика Йордан Йовков в Русенската мъжка гимназия) прави това малко зрънце история толкова ценно.

Но нека дадем думата на съставителите Тодор Билчев и Цветомира Димитрова и да надникнем в текста на нашето издание.

* * *

Тук трябваше да присъства името на най-добруджанския български ученик, това на писателя Йордан Йовков, който също през този период за кратко преминава през тази гимназия, но, за съжаление, документи за това не можахме да открием. Открихме само нещо, което косвено касае писателя и затова не пропускаме да го включим тук в нашата книга. Това са пис-мата от ИМ – Добрич до нашия фондообразувател Димитър Роев за издирване родовите му корени, които водят до близкото му родство с известния с пеещите каруци Йовков герой Сали Яшар и неговото село Али Анифе, за което по-горе вече разказахме. А сега, ето и писмата:

„Баща ми е бил чичо на Сали Ашар – живеели в Шумен. Изработвали пеещите каруци.“ – само това е записал Д. Роев на гърба на едно от писмата, изпратени до него от Добрич. А самото писмо гласи:

„Уважаеми господин Роев,

Извиняваме се, че закъсняваме с отговора на Вашето писмо, но Литературен музей „Йордан Йовков“ няколко месеца нямаше уредник. Пише ви човекът, който току-що бе назначен на упоменатата длъжност.

Сведенията, с които разполагаме са извадени от книгата на Димо Минев „Йордан Йовков. Спомени и документи.“, Варна, 1969 г. Ще Ви цитирам спомените на Коста Йовков (най-малък брат на писателя) и Ловчо Стоянов (учител, приятел на Йовков).

 

Коста Йовков

 

„В село Харман (дн. с. Кардам) имаше добър майстор на каруци, но не се казваше Сали Яшар. Селото Али Анифе в Добричка околия е далеч от Чифуткьой (дн. Йовково). В нашето село имаше един татарин Джапар. В Добруджа считат най-хубави каруци, които дрънкат…“.

Ловчо Стоянов

 „Селото Али Анифе се намира от лявата страна на шосето Добрич – Езибей – Армутлии (дн. път Добрич – Крушари). Казва се Али Анифе Калфа, за разлика от Дурут Калфа. Йовков е знаел името на селото като любимо и приятно за изговаряне име. Самото село е малко. Али е име на турчин, а Анифе е име на туркиня.

Сали Яшар е турско двойно име. Йовков е живял в Чифуткьой между татари и турци; живял е и в Саръджа (дн. Росица), където през него време по-голяма част от населението се състоеше от турци. Той е наблюдавал и млади и стари турци и кадъни. Избрал е за своите герои имена, които са по-благозвучни и приятни за него: Сали Яшар, Джапар, Шакире.“…

 

 

 

ДА – Русе, Ф. 1400,оп. 2, а.е.29, л.1, 2, 2-гр. – Писма от литературен музей „Йордан Йовков“ – Добрич до Д. Роев за изясняване на родовите му корени – 1993 г.

 

Последват призивни думи към Роев от уредничката Кремена Митева за съдействие по изнамирането на роднините на Д. Роев, които не касаят Йовков и затова пропускаме.

Но няма да пропуснем, че на гърба на едно от двете писма някой, вероятно Д. Роев е изписал: „Прототипът на Сали Яшар“. А под писмото стои датата 27.04.1993 г. – Добрич

Това е малкото Йовково зрънце в Държавен архив – Русе. Но нека не забравяме, че обширните добруджански житни поля винаги са покълвали от множество малки зрънца.

 

КОЙ Е ДИМИТЪР РОЕВ

 

За да представим на читателите на списанието един малко по-пълен портрет на източника, от който черпим информация за прототипа на един от най-запомнящите се и любими герои в българската литературна класика, а именно – майсторът на пеещите каруци Сали Яшар, помолихме Тодор Билчев, за повече информация. След няколко дни получихме резюмето на неговото проучване.

РОЕВ, ДИМИТЪР СИМЕОНОВ (1916-1999)

Роден на 18 февр. 1916 г. в с. Златарица, Великотърновско; учи във Военноморското училище във Варна (1933-1936); стажант-капитан в Параходство „Българско речно плаване“ – Русе (1936), началник на пристанище Тутракан, представител на Стопанско обединение „Воден транспорт“ в Корабостроителен завод „Иван Димитров“ – Русе; лектор-преподавател в Техникум по корабостроене – Русе (1970-1975); един от създателите на литературен кръжок „Н. Й. Вапцаров“ в Русе; автор на над 1000 сатирични стихотворения и епиграми; награден с орден „Кирил и Методий“ - III степен (1975); умира в Русе 21.04.1999 г.

Автобиография на Димитър Роев (1976); преписки с Централен военен архив – Велико Търново, за издаване удостоверение за участие във Втората световна война (1984), с Военноморски музей – Варна за участие в срещи-конференции на ветерани (1984-1986); биографични бележки от Дора Янева (б. д.); списък с отличията на Д. Роев (б. д.). Нареждане за ремонт на моторен кораб „Клисура“ протокол, инструкционна карта, акт за строително-ремонтни работи (1971-1972).

Поеми и хумористични произведения на Д. Роев (1963-2001); преписки с редакции на вестници с приложени епиграми и сатирични стихотворения от Д. Роев (1954-1987); преписки с Христо Радевски, Радой Ралин, Иван Коларов и др. с приложени стихотворения (1963-1986).

Групови снимки на Д. Роев с различни лица (1940-1976).

Aвтобиография (1976); свидетелство за раждане (1916); свидетелство за завършен шести клас (1933); скици на кораби и машини, планове и схеми изработени от Роев (1937); лични дневници като студент (1937-1938); служебен международен паспорт, спестовна книжка, свидетелства и удостоверения за трудов стаж (1939-1953); входни карти и легитимация (1953, 1955); грамоти (1965-1988); скръбна вест (1999).

Писма от Д. Роев до литературен кръжок, за събрание-концерт послучай „100 г. морско образование – Варна“ (1949, 1981); статии, стихотворения, епиграми и разкази (1939-1999)

Портретни и групови снимки на Д. Роев с екипажи на кораби (1930-1990)

Стихосбирки на русенски поети членове на литературен клуб „Н. Й. Вапцаров“ с председател Д. Роев с автографи от авторите (1996-2000); некролог за 40 дни от смъртта Стоянка Роева - съпруга на Д. Роев (2002).

 

* * *

В един документален труд, както и в бележките, с които трябва да бъде представен може би няма много място за размисли, свързани с житейското преосмисляне на онова, което оставяме след себе си. Но точно в мига, когато оставяме един ръкопис, роден и изграден от писмените знаци на една отминала епоха усещаме силата на съхраненото, „замръзнало във времето“ слово.

И, без съмнение разбираме, че именно писменото наследство, което създаваме и правим достояние на обществото, поверявайки го на фондовете на Държавния архив, е една от следите, които можем да оставим след себе си…

Да, в заключение ще възкликна: „Писаното слово остава и в него живее частица от истината“!

ЗА "ПЕЧАТ ВЪРХУ КАМЪКА" на Анна Димитрова

В началото на есента получихме в редакцията няколко поетични книги на Анна Димитрова и впечатляващия й пътепис „Докосване до Изтока“. Дори само един бърз поглед е достатъчен за да разберем, че имаме възможността да проникнем в света на необикновен творец, и нещо повече – на личност, която е имала намерението, възможността и способността да събере впечатления от недостъпни за повечето хора територии – не само в географски, но и във философски смисъл и порядък.

Стремежът към синтез на източното светоусещане и западната реалност – като битие, възпитание и личностно изграждане е налице още в първите стихове на поетесата, писани далеч преди пътуването й до Изтока.

Но аз няма да правя в това кратко експозе творчески портрет на Анна Димитрова. Искам само да споделя онова, което ме завладя докато четох най-новата й стихосбирка – „Печат върху камъка“, изд. „Авангард принт“, Русе, 2020.

Книгата излиза под редакцията на Нели Пигулева (един, сам по себе си безпогрешен знак за качество) и е художествено оформена с авторски картини на Даниел Дянков.

Композиционно, стихосбирката е изградена от пет раздела – „Гнездо върху главата“, „Жажда“, „Нощен джаз“, „Път назад“ и „Евите“, като разграничителната линия е тематична, а не жанрово определена.

 

В своя поетичен изказ Анна Димитрова е пестелива.

Често нейните стихотворения изглеждат като съставени от две, три или повече хайку – дотолкова всяко тристишие е завършена мисъл, способна да има самостоятелен литературен живот. Но тези заключени в краткостишия мисли и/или екзистенциални моменти водят и свой собствен диалог, който читателят следва, като се идентифицира и с лирически Аз, и с антагониста и често губи представа кой кой е в общия контекст на произведението. Понякога Аз-ът определя ролята си в света, но нерядко светът определя ролята на Аз-а:

една случайна болест

тояжката

на пилигрим му подари

 

оказа се вълшебна

пътеките показа

към светите места в света

Кое е първичното?

Съществува ли предопределеност, или личният избор носи и чертае своите последици върху житейския ни път? Търсенето и вярата; отчаянието и надеждата – вечното противоборство, но и единствено възможната завършеност на Ин-Ян… Всичко това може да се намери в „Печат върху камъка“.

И е трудно да разберем – „Коя е тя, която се взира в очите на камъка?.. Срамежлива мимоза в пазвата на тишината, тя усвоява уроците по мълчание…Тя вижда онова, което подминаваме… Омаломощена, душата й се подпира на лъчи от светлина и възкръсва като Лазар, за да поеме отново на път.“ – споделям тези бегли щрихи, с които Свежа Дачева улавя и рисува духовния образ на Анна Димитрова.

Ще го допълня като направя паралел между наименованията на включените в стихосбирката картини на Даниел Дянков и заглавията на стихотворенията, които илюстрират, защото в тази поетична книга авторовият естетически идеал неслучайно търси да допълни словото с живописни творби, като така създаденият динамичен синергизъм намира пътя към най-непосредственото и силно въздействие върху читателя. „Тъжен ореол“ – „Вяра“

вярата във храма влезе

………………

безбожник до вратата

фриволно се изкиска

 

„Ангел хранител“ – „Жажда“

жаждата почука на вратата на съня

…………………

дочула шепота в нощта

луната се промуши

през прозореца

…………………..

и сънищата долетяха

с ангели, танцуващи в дъжда

„Хляб за рождество“ – „Богоявление“

бездомна старица до храма стои

……………

в мразовитата утрин

душата е клада, готова да лумне

„Ритуал“ – „Храм за душата“

домът ми е океан

а на дъното му блести храм

„Реквием“ – „Бащини очи“

срещу вятъра

пак се изправям

и се сгушвам

в бащините очи

„Смирението“…

… в мисли и сънища

пътувам към нея…

Към кого пътува Анна Димитрова и коя, коя е тя?

Тя не е изтъкана от традиционната християнска вяра, въпреки цитатите по-горе. тя не е подвластна и на мотивите на източната философия, пропити в същността й

Тя е човекът, който търси пътеките на равновесието и просветлението както вътре в себе, така и в природата, която е онзи вечен дар, от който черпим своето вдъхновение и идентичност…

 

ЕСЕНТА Е ДОШЛА

Заспиват прозорците тихо.

Тихо заспива града.

Тревите изгниват в дъжда,

или топлят малки тела

под пръстта?!

Животът изтича в калта,

или се влива в сърцевината

на зърната,

които чакат пролетта?!

Не я чакат -

зелени жита

над снега.

Есента е дошла -

колко рано съм станала -

тихо пее дъжда.

ЗА "НОЩТА НА ЩУРЦИТЕ" на Габриела Цанева

Най-новата поетична книга на Габриела Цанева отново излиза със знака на издателство gabriell-e-lit – първо като електронно издание в двата формата .pdf и .epub, достъпна за свободно четене и сваляне от платформата на издателството.

През идващата есен ще предложим на читателите и издание в печатен формат.

Художественото оформление на корицата, както и пълноцветните картини и хайга в книжното тяло са дело на поетесата-художник.

Структурно и тази стихосбирка следва утвърдената вече за автора схема, като събира поезия, живопис, хайку, хайбуни и хайга в една завладяваща сплав, където гражданският патос естествено преминава в медитативно съзерцание, за да бъдат достигнати най-дълбоките извори на про-никновението, да бъде постигнато равновесие в прозренията за духовно бягство и себеосъществяване, за бунт и връщане към света, който можем да променим.

И това намира своя израз в композицията – „поетическите“ части са две – „Нощта на щурците“ и „Отдалечаване“, следвани от третата, жанрово различна „Хайбуни, хайку и хайга“.

Разграничението е времево и тематично, донякъде само подвластно на авторовото послание. Или послания?!

Много са въпросите, които поставя книгата, като не дава еднозначни отговори. Онова, което е ценно, е стремежът към отхвърляне на статуквото на ежедневието – едно отражение на пробуденото общество, което рефлектира в съзнанието на твореца, за да достигне до своето художествено-философско осмисляне.

Още в първото стихотворение четем:

Щурците пищят –/ надлайват се с кучетата…………/Пия носталгията на август,/…… нощта връхлита / измита, /измита безсънието ми – /клепачите падат /върху зида на бузите – /звънят, /като клепала в утрото.

И виждаме, как една констатация на природна активност преминава в състояние на духа, а оттам идва пробуждането. Запомнящи се образи, но отново – не това е най-същественото, а начинът, по който поезията преминава от нивото на личностно преживяване, към призив за пробуждане.

Стихосбирката е препълнена с емоционално напрежение – наситеност, която пари, изгаря, оставя следи – и която намираме на всяка страница, защото, Габриела Цанева не просто констатира; тя намира свързаност в разплетените нишки на битието, които поддържат събитийната последователност в континуума на времето и ги следва, за да ги преподреди. Така нарушава предопределеността, за да постигне неуловимото – минало/спомен – настояще/прозрение – бъдеще/многопосочност. Тази обща схема на мислене е приложима за всеки стих в книгата, независимо от обекта на авторовото изследване.

И независимо от словесното и метафорично изобилие в първите две части, противостоящи на пестеливостта на изказа, наложена от жанровите особености на източните форми на поетико-прозаично и визуално изразяване.

Габриела Цанева е художник, който твори в цвят. Картините й притежават ярка изразност, която е далеч от изчистената естетика на калиграфията и суми-е, но въпреки това /или – именно поради това/ още в първата ѝ цялостна творба, замислена и създадена като „хайга“ – „Състояния. Хайта“, изд. „Изток-Запад“, С., 2014 г. картините остават следствие/първопричина на вербалните изкази – поетични импресии или кратни източни форми.

Тук ще цитирам само два примера.

Хайку, което става повод за създаване на картина и последвалото им вплитане в хайга:

любов –

танцът на пчели

над цъфнал цвят

 

И картина, която породи своето хайку, за да се превърнат в хайга:

 

 

между залеза

и изгрева –

убежището на нощта

 

В заключение ще кажа, че книгата съдържа творби от периода юли 2020 – април 2021 и е един сполучлив опит да се превъзмогне както усещането за изолация, наложена от пандемията Ковид, така и съзнателно-несъзнаваното бягство от политико-социалната реалност. Проблемът за избора стои пред всеки от нас като мислещ индивид и като част от съвкупността фактори, които изграждат обективното съществуващо. Днес е по-болезнен от всякога. Абсцесът, събрал отровата на последното десетилетие ще убие организма на социума, ако не бъде спукан. И това трябва да бъде направено, независимо дали ни харесва, или не. Тук и сега. Другата възможност е още по-плътно да затворим очи.