петък, 4 юни 2021 г.

ЗА "УСМИВКИТЕ НА МЪДРОСТТА" на Николина Пенева

 

МЪДРОСТ И УСМИВКИ

 

В края на март т. г. в редакцията на издателството получихме няколко текста с афоризми и сатира в мерена и немерена реч.

Това ни изненада и зарадва, като същевременно ни постави пред неочакван проблем – трябваше да преструктурираме списание „Картини с думи и багри“ като добавим нови категории за новите литературни форми… А това се оказа предизвикателство.

Какво по съществото си представляват афоризмите и епиграмите? Какво е съотнасянето им със сентенциите? А със сатирата? Могат ли да бъдат отделени в специфичен литературен жанр?

И, докато прекроявахме списанието, за да го направим удобно място за новите форми и автори, ето че получихме в издателството и ръкописът на Николина Пенева „Усмивките на мъдростта“, под редакцията на Надежда Радева.

Няма да скрия, че го прочетох „на един дъх“. От първото изречение – „Усмихваш ли се, /ще изглеждаш победител.“, до последното – „Сензация! /И ниe сме интелигентна нация!“, книгата предлага един свеж, неподправен хумор, под който прозира изстрадана истина – понякога дълбоко лично преживяна и осмислена от автора; друг път – уловена от онова, което е част от колективното несъзнавано, едно общочовешко достояние, изкристализирало в ясен образ и послание.

„Усмивките на мъдростта“ е 47-мата книга на Николина Пенева, в която са включени избрани афоризми от обемното творчество на авторката, позната на широката публика от участията й в предаването „Рано в неделя”, рубриката „Законите на Мърфи в ефир” на програма „Хоризонт” и издадените национални литературни сборници „Законите на Мърфи в ефир”.

Композиционно, книгата е разделена на две части, като в първата афоризмите са в проза, а във втората – в римувана реч. Оригинални и остроумни, събраните сентенции ни карат да се усмихваме, замисляме и да се съгласяваме с авторовите наблюдения на живота в най-разнородните му проявления.

Тук намираме и онова, което е толкова простичко, но толкова лесно отминавано – „Ако влезеш в психологията на детето,/значи си мъдър!”, и вечните истини, които звучат тривиално, но колко е прекрасно, ако сме ги преживели – „Влюбен ли си – и земята е рай...!”, но тук е болката – „На човека бодлите са в сърцето.” А колко хубав е този образ!

Макар да е, може би, необичайно в един сборник от кратки изречения да се търси образ, или общо послание, в „Усмивките на мъдростта” е лесно да ги намерим – тук е и глупакът,  и неудачникът, и безличникът: „Жената му взе акъла, /но не беше взела кой знае какво...”;  „Никога не беше падал ниско, /че откъде да падне?!”, тук са грабителят, и продажникът – „Пазарна икономика – всеки се продава...”, „Натрупа състояние, /но затрупа съвестта си.”...

 И хитрата, и невярната жена – „Съпругът ѝ бе поредната бройка...”; „Открадна му живота и си навлече главоболие – /беше актьор.”; „След толкоз изневери и мъжът ѝ започна да ѝ се струва интересен.”

Но и семейната драма на хора, твърде различни, за да живеят заедно: „Жена – ангел, мъж – паднал ангел –/ как няма да има разводи?!” Или още по-тежкото, непростимото взаимоотношение – „Домашно насилие – тя му счупи хатъра, /той ѝ счупи главата...

Но тук е и поетът с нежна душа... „Мечтата е отдушникът на твореца!” или „Само творците летят, /останалите карат леки коли.”

И без да бъде досанднонравоучително, често срещаме онзи жадуван оптимизъм, който може да ни изведе към един по-светъл, по-желан свят – „От злото може да те опази само доброто – толкова е просто!...”

Или стойностните неща в живота – „Истинското слово е като питейната вода – пие се с наслада.”; „Написаното остава, стойностно написаното отива във вечността. „Повтаряните мисли са позлатени от времето.”

Дали е слабост или пък в това е силата на книгата като цяло, но в него не може да се търси градация, или обща тенденция, която да води към определен извод. Афоризмите от двете части на сборника са разделени формално, а не тематично. Може би това обърква, но пък и не дава възможност на читателя да потъне в една тема, държи го винаги буден, нащрек...

Винаги има нещо, което авторът недоизказва, за да се получи повече от диалог – едно взаимно допълване и надграждане: „Спечели си много завист –/умееше да печели!”

Да печели – какво? Пари?! Или всичко...

След няколко страници четем: „Пожъна успехи и остави зад себе си плява.”

Отново същата тема, но този път алегорията на образа доминира над многопосочността на отворения отговор.

Стъпка по стъпка, отиваме към мъдростта на живота – „Промяна след промяна –/всъщност това е животът!” Или – „Часовниците мамят, но не и времето!”

Така би могла да бъде цитирана цялата книга. Искам да се спра само на още няколко примера от втората, римувана част на сборника, в подкрепа на казаното по-горе, а именно – богато многообразие от теми и образи, въплътени в стройно римувани фрази, отразяващи авторовото верую за живота, творческата участ и любовта:

* * *

Пак твореца уважиха –

болката му съживиха...

* * *

Бедният творец се бори за слово –

в тая безсловна държава...

* * *

Любовта им е гореща –

тя му готви само леща!

Прави впечатление добрия подбор и прецизна редакторска работа – в сборника няма и следа от повторения, препокриване на теми, словесни излишества или просто тривиални, скучни съждения.

В афоризмите на Николина Пенева звучи един ярко индивидуален глас, който има какво да ни каже.

Ето защо считам, че включването на книгата „Усмивките на мъдростта“ на Николина Пенева в издателския план на Арт платформа gabriell-e-lit е уместно, като ще доведе до разширяване на читателската аудитория чрез обогатяване на тематичното и жанрово съдържание и нови, качествени като литература творби.

Нека пожелаем на автора нови творчески висоти, а на книгата – лек път към Читателя!

сряда, 10 март 2021 г.

ЗА ТРАКИЙСКИТЕ ПИЕСИ И СОНЕТИ на Лиляна Райчева

 

За „Четири едноактни тракийски пиеси. Сонети и четиристишия“ на д-р Лиляна Райчева

И трудно, и лесно се пише за книгата на Лиляна Райчева „Четири едноактни тракийски пиеси. Сонети и четиристишия“, излязла през 2020 г. със знака на столичното издателство „ИК Огледало“ под редакцията Пламен Анакиев.

Книгата е оформена от Виктор Гуцев със семпла корица, която привлича погледа на читателя с центрираната фигура на антична амфора. Мотивът върху амфората, навежда на мисълта, че трябва да отнесем въображението си към времето на червенофигурната керамика /VI – III в. пр. н. е./, когато шаблонът се разчупва и изображенията напускат фриза, като добиват цвета на материала, от който е изработен съдът, а фонът, който ги откроява, става черен гланц. Фрагменти от фигурална керамика, характерна за целия архаичен и класически период, са вплетени като илюстрации и в книжното тяло.

От задната корица се запознаваме с автора, д-р Лиляна Райчева. Гледа ни одухотворено лице, зад което надничат цветя. Тя е родена през 1930 г. в Асенов-град, завършва медицина през 1956 г. Не можем да останем равнодушни към впечатляващия й професионален път на специалист – алерголог, към научните й търсения и открития.

И някак странно е, че тази биография е на поет, на творец, изкушен и от Калиопа /по-късно, в текста, ще видим по колко различни начини/, и от Клио, и от Мелпомена…

Когато разгърнем страниците на книгата, ще видим, че всички музи властват, защото това не е просто сборник с драми и поезия, но е едно цялостно произведение, което разкрива пред читателя многопластовия авторов поглед към древната история, философия, изкуство и мистика на земите, родили тракийската цивилизация.

Задълбоченият анализ на Георги Цанков и предговора на автора въвеждат читателя към проблематиката на сборника, но не могат да го подготвят за пътешествието към дълбоката древност, което го очаква.

Пиесите са кратки, историите, които разказват – завладяващи, развръзките – изненадващи. Те са плод както на авторовата фантазия и пристрастия, така и на сериозни анализи и проучвания, почиващи на научни открития и разкопки.

Изключително удоволствие е да бъдат прочетени; бих казала – авторовият текст и читателското въображение са достатъчни, за да бъдат „гледани“ без посредничеството на театрална или филмова реализация. Ще спомена заглавията само като илюстрация на широкия спектър на засегнати теми и пространствено-времеви  диапазони – „Филип Македонски и жреците на Одесос“, „Меда и Котела“, „Лизимах и Дромихайт“, „Вологез и Родопис“.

Интересно построен е и поетичният цикъл „Сонети и четиристишия“. Тук, след посвещението-въведение, изградено от две четиристишия, всеки сонет е предхождан от своя концентриран четиристишен екстракт, който понякога въвежда читателя в основната тема, а понякога я пояснява, а друг път… Е, просто – прочетете книгата!

Но, преди да завърша, ще кажа още няколко думи.

Лично за мен, като филолог и учител, преподавал дълги години древногръцка литература и естетика, интерес представляваше и авторовата гледна точка в двете статии, с които завършва сборникът – „Какво е космогоничен мироглед? Ритуали. Митове. Как се ражда поезията, драмата, културата?“ и „Как се раждат изкуството, поезията, драмата, театърът, културата“.

Но, сигурна съм, че те, както и целият том, ще бъдат добро четиво за всеки, изкушен не само от литературата, но и от историята и археологията; не само от поезията и драмата като изкуство, но и от техния отблясък върху развитието на обществото, религиите, философията, върху архетипното несъзнавано и опита да бъда осъзнато, от търсенето на мястото на днешните морално-етични напластявания, които са в основата на европейското развитие и световната съвременна цивилизация.

Нека пожелаем добър път на автора и нейната книга към читателя!

неделя, 24 май 2020 г.

ЗА "СТЪПКИ ПО ПЛАМЪЦИ" на Габриела Цанева

 

СТЪПКИТЕ ПО ПЛАМЪЦИТЕ НА ЖИВОТА

За „Стъпки по пламъци“ в контекста на творчеството на Габриела Цанева

 

„Стъпки по пламъци“, деветата стихосбирка на Габриела Цанева, излезе като електронна книга през август 2019 г. и е четвъртото заглавие на издателство gabriell-e-lit. Щастливи сме да представим на нашите читатели илюстрования от поетесата лиричен сборник и като печатно издание.

Композиционно, книгата е разделена на две части – „Лирика“ и „Хайбуни и хайку“. В първата част поетичното слово е илюстрирано с живописни послания на автора, една симбиоза на думи и багри, която не за първи път виждаме в творчеството на Габриела Цанева /„Състояния“, изд. „Изток-Запад“, 2013, „Бурята сплита ръце“, изд. „Захарий Стоянов, С., 2016 и „Високосният ден“, изд. „Захарий Стоянов“, С. 2018/.

В този смисъл не е изненадващо и съжителството на хайку поезия с прозаични фрагменти, което пък е плътта на втората част на стихосбирката – и това вече познаваме донякъде от „Искам себе си“, изд. „Изток-Запад“, С., 2011.

Новаторството като еманация на традицията

 Тогава – какво е новото, различното, развитието?! Какво е онова, което ще провокира интереса на читателя към „Стъпки по пламъци“?

Може би това, че в тази книга лирическият „Аз“ застава още по-оголен пред оня, който би поискал да го погледне, да го докосне, да го разбере. Или – през очите на поета да се взре в себе си.

А може би това, че авторът ни превежда през ада на личните си терзания, за да ни отведе до едно международно предизвикателство, което дава нова гледна точка към сакралното преживяване на поезията. Няма да сгреша ако кажа, че идеята „По хайку на ден през февруари“ връща „хайку“ към онова състояние на интелектуално-емоционална игра, характерно за възникването на жанра в средновековна Япония.

Същевременно, съвременната адаптация прави опит за изграждане на духовна общност, в която всеки е едновременно автор, читател и анализатор на вдъхновението, уловено в един миг, в една дума, в един носталгичен спомен. И когато четем „Стъпки по пламъци“ неусетно ставаме част от пътеката, която лирическият „Аз“ трябва да изброди, за да стигне до духовната общност „хайку“ и да продължи, обогатен, самотните си експерименти с думите и багрите.

Думите и багрите

 

Едно от безспорните достойнства на настоящото издание е пълноцветното възпроизвеждане на авторовата палитра, а това е важно, защото тук става дума не за цветни илюстрации, а за възприемането в пълнота на един творец, за когото багрите и формите на живописта не са самоцел, нито проста украса на едно лирично произведение.

Всички визуални картини в „Стъпки по пламъци“ са породени от, или пораждат, своето вербално отражение.

 

Мъглата хвърли бялата си мрежа

върху дървета, улици и преспи,

преплитам пръсти с клони и с ръцете ти,

дланта ми лепне върху ръкавицата,

в която тръпнеш, дишаща кошмари...

 

Изпръхнал е езикът ми от вятъра,

а устните ми стават на пързалки,

докосвам гънките на слепоочията ти –

днес пак ще тичам, въздухът ще пари

и коленете ми ще бъдат рани...

 

понеделник, 30 декември 2019 г.

ОТНОВО "РЕШИ СЕ И ЩЕ СИ СВОБОДЕН" на Габриела Цанева

В последните дни на 2019 г. издателство gabriell-e-lit осъществи второто издание на есеистично-публицистичния сборник на Габриела Цанева „Реши се и ще си свободен“.

Новото издание запазва композиционната структура на първото, както и автентичността на текстовете. Доколкото, обаче, по съществото си „Реши се и ще си свободен” е дневник (1989-2001), то сме преработили поетичните текстове от раздела „Врабче върху антената” като импресионистични фрагменти и сме ги вмъкнали хронологично в тъканата на цялостното произведение. 

А защо „Реши се и ще си свободен” отново? 

Трийсет години след началото на демократичните промени обществото е уморено и омерзено от онова, което се случи през тях и което вече е история. Има хора, които поставят под съмнение демокрацията като път за развитие, като система от институции и начин на мислене. Има хора, които отричат всичко постигнато, като отдалечаване от практиките на тоталитарните системи на миналото и изграждане на нова парадигма. 

Има такива, според които „всичко” е било предварително планирано и продиктувано „отгоре“, от „онези, които дърпат конците“, от „световната конспирация“. 

Някои смятат, че последните 30 години са грешка…

Може би всички те донякъде са прави, но в онези дни, преди 30 години, имаше нещо истинско, имаше общност от хора, които промениха света ни, завинаги. И ако някой мисли, че тази промяна не се е случила, че нищо не се е променило за добро, греши. А, че обществото, в което живеем, не е онова, което мечтахме… да, вярно е!

Реши се и ще си свободен, читателю! Свободата може да се вземе, но не може да се даде.

Надежда Александрова, редактор на второто издание на "Реши се и ще си свободен"

сряда, 12 октомври 2016 г.

ЕСЕН В СТЪКЛАТА

В прозореца ми сенките надничат
на тротоарните дървета
и с клоните си – пръсти устремени
разсичат челото ми. Спрете!
В прозореца ми есенният вятър
догонва птичите криле.
Отварям го. Като из кратер
протягам две ръце.
И стоплям с шепите си отмалели
премръзналото птичешко сърце.
А вятърът се блъска пак в стъклата
и направлява есента на шир и длъж.
И клоните в прозореца ми тракат
и мракът се сгъстява отведнъж,
а в тъмнината тръгват към земята
отронените капки дъжд.

понеделник, 19 септември 2016 г.

СПОМЕН ЗА ВИДИН

Тук съм. В този град. След толкова години.
При кого да ида? С кого да се видя?
И остава само спомена да върна,
с него по забравени места да тръгна.

Върни се, мое детство отлетяло
над видинските прашни калдъръми!
Върни се в спомените оцелели,
върни се в радостите, в болките, в скръбта ми.

Вървя из моя град. В градинската алея –
до сълзи взирам се в дърветата по кея
и търся чернокосото момиче,
с което дъщеря ми си прилича.

Наднича детството зад скели и бетони
и гони разпилените игри –
смаляваш се и нещо те души...
Това ли са човешките закони?

А някъде във въздуха трепти
въпросът ми, ненужен, може би
за миналите, отлетели дни,
които всеки в зрелостта цени.

Наднича детството, до мен върви.
И питам го за всичко отпреди:
за онзи вятър, дето мигом суши
намокрените в Дунава коси
и бърза, бърза всичко да научи
и в къщи преди мен да долети.

Кажи ми, вятърът все тъй ли тича?
Все тъй ли ласките си не пести?
А слънцето, с което сутрин тръгвах
да търся тайните на старите капии –
все тъй ли свети там, през облаци и сприи
и с малките деца по хумбите се крие?
Или децата вече рано остаряват
и весели игри под слънце не познават?

А онзи двор с големите чемшири
и къщата със щъркови гнезда
все още погледа ли в синевата сбира
след щърковата мамеща следа?
Или от бързане, във утринта
градът не е усетил пролетта?

А момчето, което минаваше
всяка сутрин край нашия дом
и смутено до мене разказваше
колко много обича Вийон?
Като него ли днес учениците
не говорят за свойта любов...
или махат криле като птиците
и летят след съдбовния зов?

Ти ме водиш край мойта гимназия.
Помня стълбите, стаята, третия чин
и очите на моята класна, онази,
дето ходеше с рокля от бял муселин.
Затова ли, за друго ли нещо – не зная,
но я гледахме всички в захлас –
тя превръщаше мигом класната стая
в малък Лувър, дето бродех и аз.

Вървим със детството по кея,
оглеждаме се в отминаващите
 дунавски води,
а вятърът бразди
по тях оставя и споменът полека се топи.

Върни се, мое детство отлетяло,
рой спомени във времето събрало.
Върни се в мен, върни се в дъщеря ми,
че дъщеря ми свое детство няма.
А днес, не знам защо, но някак ме е страх
от бъдеще, без детство изживяно.

Вървя из моя град. Тук никой не познавам.
И улиците стари трудно различавам,
днес нови блокове със синевата спорят
и нови хора покрай мен говорят.
Но все така ще те обичам, Видин!
Далеч от теб
и все със теб, прости ми!

четвъртък, 25 август 2016 г.

АКО ТРЯБВА НЕЩО ДА ОСТАВЯ

Ако трябва нещо да оставя 
в този свят, от други сътворен –

нека да се раждам всеки ден,

за да мога с вик новороден

да събуждам мъртвите край мен.
 
Ако искам нещо да оставя
в този свят, за мене сътворен –

нека да е труден моят ден,

днес забързан, утре – устремен,

но да вярват хората във мен.
За да мога нещо да оставя
в този свят, за другите след мен –

ще ми трябва само слънчев ден,

с небосвод от бури пощаден.